— И аз така си мислех — каза Арабела. — Макар че щеше да е хубаво да имаме къща в града. Значи английската розичка не може да приеме от Адриен Морло нищо друго, освен любовта му, така ли, Тони?
Той се засмя.
— Да — каза той, — така е. И може би няколко бижута.
— През следващите няколко дни ще избягвам дука — каза Арабела. — Трябва да дам време на страстта му да набере сили.
— Каква си ми умница! — възхити се лорд Вардън. — Наистина много бързо се учиш как да играеш играта. Аз съм готов да изпитам съжаление към дука. Страхувам се, че ще разбиеш сърцето му.
— Но така ще е по-добре, отколкото той да разбие моето, Тони — каза Арабела. Изведнъж почувства умора и досада. — Извини ме, Тони, много съм уморена. Ще си легна.
Тя остави чашата на масата, направи реверанс и излезе от стаята. Лона лежеше на походното легло в стаята на господарката си и шумно хъркаше. Арабела мина на пръсти покрай нея, защото не искаше да нарушава съня й. Не искаше да обяснява на Лона липсата на копринената долна риза. Бързо се съблече, като остави дрехите на пода, там, където паднаха. После извади чиста нощница от шкафа, облече я и си легна, благодарна, че може най-после да се отдаде на съня. Имаше нужда от баня, но това можеше да почака и до сутринта. Чаршафите бяха ледени и тя трепереше от студ. Когато мина известно време и тялото й се затопли, почувства мириса на споделената страст. Потръпна отвратена. Тази вечер беше научила още нещо. Че страстта, която можеше да съществува между мъж и жена, които не се обичат, е безсмислена. Само любовта придаваше смисъл на страстта. Очите й се напълниха със сълзи. Мразеше онова, което й се налагаше да прави. Презираше и себе си, и Хенри Тюдор. Мъже! Единственото, което умееха, беше да водят войни и да правят жените си нещастни. Е, реши Арабела, и тя ще ги използва така, както те я използваха. Ще си върне „Грейфеър“, каквото и да й струва това. Ще вземе Маргарет и ще се прибере у дома. Ще живее така, както сметне за добре, и няма да позволи на нито един мъж да заеме място в живота й. Никога вече няма да стане жертва на мъжете, жертва, каквато беше и собствената й майка. Арабела се размърда неспокойно, опитвайки се да се намести по-удобно. Бяха минали много месеци от последния път, когато се беше любила, и сега тялото я болеше. Макар да й се плачеше, Арабела се усмихна. Не беше толкова глупава и знаеше, че може да получи и тя удоволствие, като запази независимостта си. Но не, не още. Нека той се влюби в нея. Нека бъде безпомощен пред нея, така, както караше жените да бъдат пред него. Странно, но тази мисъл я успокои. Не биваше да се срамува от действията си. Тя беше боец, който се бореше за „Грейфеър“. Служеше на страната си и на краля. Трябва на всяка цена да спечели битката. И тя ще бъде победителка, каквото и да й струва това! Когато се върне в Англия, ще бъде доволна от себе си. Не, никога вече няма да бъде безпомощна жертва. Успокоена от тази мисъл, тя заспа.
Глава 20
— Обещах ти да заминеш за Франция, след като ми доведеш лорд Гленкърк, чичо. Ти се справи със задачата — каза Джеймс Стюарт, а очите му весело блестяха.
— Но не ми каза, че ще трябва да отрупвам с грижи и внимание някаква си проклета булка, която изпращаш на някой си проклет френски дук — изръмжа недоволно Тевис Стюарт.
Кралят протегна дългите си крака към огъня.
— Регентката, Ан Бю, ме помоли, в името на старата дружба между Франция и Шотландия, да изпратя във Франция някоя дама, която да е подходяща за съпруга на Жан-Клод Биланкор, дук Дьо Астиер. Той е на двайсет и седем години и произхожда от много древен род. За нещастие, през последните години членовете на семейството му страдат от нервно разстройство и мисля, че са преследвани. Трудно си намират брачни партньори във Франция. Дукът страда от остра форма на това разстройство, от което, интересно, страдат само мъжете в семейството. Разбира се, регентката не ми изпрати тази информация, защото искаше да повярвам, че ми оказва чест с молбата си.
— Но ти имаш във френския двор източници на информация, така ли? — запита чичо му развеселен.
— Е, да, имам — призна кралят и размърда пръстите на краката си.
— И като знаеш за болестта на дука, си съгласен да изпратиш някое от нашите момичета само заради старата ни дружба с Франция? Не мога да повярвам, Джейми — каза доста остро Тевис Стюарт.