— Не се тревожи, чичо, не се тревожи, само ме чуй. Напоследък ме преследва една от старите ми любовници, дама, с която съм се разделил преди доста години. Изглежда, че кралското ми звание я подтиква да ме преследва с неуморима жар. Тя ме дразни и пречи на нормалния ми живот. От добро семейство е и, както виждаш, решението е очевидно. Въпросната дама не се осмели да ми откаже, когато й казах, че я изпращам във Франция.
Граф Дънмор се изправи, отиде до бюфета и наля уиски в две чаши. Върна се до камината и подаде едната чаша на краля.
— И коя е „дамата“, от която искаш да се отървеш, Джейми? — попита той и отпи от уискито.
— Сорча Мортън — каза кралят и избухна в гръмогласен смях.
Лицето на графа силно почервеня от усилието да преглътне уискито, без да се задави от смях. Очите му се насълзиха, но той успя да се овладее. А когато уискито безопасно премина през гърлото му, той каза:
— Сорча Мортън! Господи, Джейми! Дори да я накараш да се ожени за онзи дук, тя пак ще ти създава неприятности. Само за месец ще успее да развали дори мирния договор между Франция и Шотландия. Да не би и ти да си полудял!
Джеймс Стюарт потисна смеха си, защото забеляза, че чичо му наистина е загрижен.
— Не се тревожи, чичо — повтори той. — Всичко ще бъде наред. Лейди Мортън няма търпение да тръгне. Не може да устои на притегателната сила на парите, а френският дук е много богат. Тя няма никакво бъдеще тук, в Шотландия. Вече е спала с всички в двора и никой не се нуждае от услугите й. Никой няма да се ожени за нея, защото, общо взето, тя е много неприятна жена. А пък е горда и не желае да се омъжи за някой богат търговец. Какво й остава? Официалният й годеж с френския дук беше преди месец. Ще дам на Сорча малка зестра и охрана, за да стигне благополучно до Франция. Ще отплавате от Лийдс след два дни. Ще трябва да предадеш Сорча на младоженеца и да станеш свидетел на сватбата им, а след това ще бъдеш свободен да се погрижиш за делата си.
— А тя знае ли за болестта на дука, Джейми? — попита графът.
— Да — отговори кралят, с което силно изненада чичо си. — Макар много да ми се искаше да погодя малка изненада на Сорча, не посмях, защото се страхувах от реакцията й. Тъй като болестта не засяга две последователни поколения, децата на Сорча ще бъдат абсолютно здрави. А тя наистина се интересува само от това. Да има дом и семейство. Ще командва дука с желязна ръка.
— Това, че е съгласна да се продаде за тези толкова обикновени неща, ме кара да се срамувам, че съм шотландец — каза студено графът.
— Не я съди толкова строго, чичо — посъветва го кралят. — Сорча Мортън прави онова, което е необходимо, за да оцелее. А така постъпваме всички ние.
— За нас е по-различно — каза графът.
— Не — възрази кралят, — не е по-различно, чичо.
Тевис Стюарт се загледа в камината. Погледът му беше мрачен. Каквото и да говореше Джейми, Сорча Мортън се беше продала почти за нищо. „Ами Арабела? — нашепна му някакъв вътрешен глас. — Какво беше принудена да направи тя, за да оцелее? За да си върне Грейфеър? И вината е твоя, само твоя“ — продължи да му нашепва гласът.
— Това е последното нещо, което ще направя за теб, Джейми — каза графът сериозно. — Уредих проблемите ти с благородниците от Хайленд, доведох ти лорд Гленкърк, ще придружа Сорча до Франция и край! Искам да се сдобря със съпругата си, а представи си какво впечатление ще направя, като пристигна във Франция в компанията на Сорча Мортън. Сигурен съм, че по време на цялото пътуване тя ще се опитва да ме вкара в леглото си.
Кралят се засмя, но внезапно стана отново сериозен, когато чичо му попита:
— Какво казва за Арабела твоят източник във френския двор, Джейми? И не ми казвай, че не знаеш, защото ще те нарека лъжец, без да се замисля. Сигурен съм, че си попитал и за нея.
Джеймс Стюарт започна негласна борба със съвестта си. Не искаше да нарани чичо си, но рано или късно Тевис щеше да научи истината. Може би за него щеше да е по-добре да научи сега, за да може по време на пътуването да свикне с мисълта и да реши какво ще предприеме.
— Говори се, чичо, че Арабела е любовница на дук Дьо Ламбер — каза най-после той. — Дукът я преследвал безмилостно месеци наред, а тя се е предала едва преди няколко седмици.
Графът кимна. Лицето му беше каменно. Не каза нищо.
— Мислех, че тя ще залага на карти, за да печели пари, чичо — продължи той, напразно опитвайки да намали силата на удара, — но тя рядко играе, защото не може да си го позволи. Много внимава с парите си, очевидно няма достатъчно, за да пилее. Живее в малка къща, в някакво село близо до Париж, съвсем скромно. Не иска да приеме нищо от дука. Настоява да бъде независима. Не е нещо ново, нали?