Тевис Стюарт беше принуден да се усмихне.
— Да, не е ново — съгласи се той.
— Знам, че я обичаш, чичо. Тя е силна жена.
— Джейми, знам, че тя може да оцелее и без мен — каза графът на племенника си. — Тя е силна, независима, вече е доказала, че е способна на всичко. Но аз не искам тя да живее без мен. Разбираш ли? Мисля, че не ме разбираш, защото никога не си обичал, нали?
— Ако ми беше задал този въпрос преди месец, чичо, щях да ти отговоря с „не“. Но сега имам сладката Меги, с която всичко е по-различно от преди — каза кралят. — Не мога да понеса дори мисълта, че ще прекарам деня, без да я видя. Не мога да си представя как съм могъл да си мисля, че съм щастлив, преди да я срещна.
Графът кимна.
— Тогава може би разбираш как се чувствам, Джейми — усмихна се горчиво графът. — Добре, момче, ще придружа булката до Франция. Но искам да предупредиш лейди Мортън, че не искам да ме ядосва с лошо поведение. Ще трябва да спазва благоприличието. В противен случай, онзи френски дук може да стане вдовец още преди да е станал младоженец.
Кралят се засмя и каза:
— Ще кажа на Сорча да се държи добре, но не мога да ти обещая, че тя ще ме послуша, чичо.
Странно, но по време на цялото пътуване лейди Мортън беше образец за добродетелност. Изпитвайки неподправено любопитство, той се качи заедно с нея в каретата малко преди да стигнат до Париж. През целия път тя беше яздила на кон съвсем сама. Предпочиташе да се движат така.
— Джейми очевидно ви е инструктирал особено строго — каза той, а Сорча Мортън се усмихна.
— Не, Тевис. Не искам да застраша брака си още преди да съм го сключила. Не искам да изтърва тази възможност. Мисля, че това е последният шанс, който ще имам. Кой знае, може и да позная щастието.
— Нима си паднала толкова ниско, Сорча, че искаш да се омъжиш за душевноболен? — попита я той, но още в следващия миг съжали за жестоките си думи.
— Предложението ми прави чест — отговори Сорча, — а аз имам нужда от съпруг, милорд. Покойният лорд Мортън не ми остави нищо, а роднините ми от семейство Дъглас ме затрупват с насмешки, без да ги е грижа за мен. Продавах се, за да си изкарвам насъщния, Тевис, но гърдите ми вече не са така привлекателни, каквито бяха. Стигат ми толкова приключения. Искам да живея спокойно, като всички останали. Вече съм на двайсет и четири години. За кого бих могла да се омъжа в Шотландия? Този френски дук не знае нищо нито за мен, нито за миналото ми. Казаха ми, че поради болестта си той не излиза от замъка си, който се намира в долината на Лоара. Това ме устройва. Ще се грижа за децата си и ще живея, без около мен да се вдига шум. Ще бъда уважавана съпруга и майка и скоро миналото ми ще бъде забравено. Мисля, че няма идеални мъже, идеални съпрузи, Тевис. Ти също имаш недостатъци. Нима съпругата ти не се разведе с теб?
— Достатъчно, мадам — каза той. — Прости ми, Сорча, че ти наговорих толкова жестоки неща, но се страхувам за теб. Ще бъдеш далеко от дома, омъжена за луд.
— Но не си достатъчно загрижен за мен, та да ме помолиш да се омъжа за теб, нали, Тевис?
— Аз имам съпруга.
— Която те изостави, милорд — напомни му тя отново и се засмя. — Освен това ти вече не си достатъчно добър за мен! Ще имам деца от дука, които ще могат да правят компания дори на кралските. — Тя извади от чантата си портрет и го показа на граф Дънмор. — Ето го моят дук. Не прилича на човек, който е опасен.
Графът взе малката рисунка и се взря внимателно в нея. Лицето на дук Дьо Астиер беше тясно, аристократично. Носът му беше дълъг, устните — пълни и чувствени. Косата му беше кестенява, очите — сини и безжизнени. Художникът се беше опитал да им вдъхне живот, като ги беше украсил с няколко златни точици. Е, погледът му поне не беше жесток. Може би Сорча Мортън не беше сключила чак толкова лоша сделка.
— Той изглежда нежен и уязвим, Сорча, бъди мила с него — каза той развълнуван.
— Той е богат, Тевис — отговори тя и очите й проблеснаха. За миг заприлича на старата Сорча Мортън. — Ще имам всичко, каквото поискам.
Сватбата, уредена от регентката на Франция и краля на Шотландия, щеше да се състои в катедралата „Нотр Дам“. Веднага след церемонията целият двор щеше да замине за долината на Лоара. Беше късна пролет, времето се затопляше, а опасността от чума ставаше все по-голяма. Като представител на шотландския крал, Тевис Стюарт беше длъжен да заведе булката до олтара, където я чакаше младоженецът. Тя беше красива, облечена в кремава сатенена рокля, богато обшита с перли. Роклята подчертаваше красотата й и блясъка на огненочервената й коса. Графът се спъна и залитна, когато съзря в тълпата Арабела Грей. Той беше изненадан, но като че ли нейната изненада беше по-голяма. Придружаваха я двама джентълмени — дребен мъж с весела усмивка и висок, красив господин, който беше посветил цялото си внимание на Арабела.