— Казаха ми, че тя е негова любовница — каза Сорча Мортън, която също беше забелязала Арабела. Сега, когато щеше да стане дукеса Дьо Астиер, Сорча Мортън бързо възвръщаше и духа си, и острия си език.
Арабела откри, че й е трудно да си поеме дъх. В катедралата беше задушно, защото се бяха събрали много хора, някои от които не дотам чистоплътни. Но преди всичко беше поразена от появата на Тевис, който беше последният човек, когото очакваше да види.
— Какво има? — попита я тихо лорд Вардън, като видя мъката в очите й.
— Джентълменът, който придружава булката, е моят… Това е Тевис Стюарт — отвърна тихо Арабела.
Тони кимна, за да покаже, че разбира. Арабела не чу нито песента на хора, нито проповедта на архиепископа на Париж, нито пък нещо от церемонията. Мислеше, че се е примирила с положението, с факта, че е любовница на дук Дьо Ламбер. Връзката им не беше тайна за обществото, но и двамата биваха приети добре. Още от момента на срещата им се говореше, че тя най-после ще бъде негова. Държаха се дискретно и хората приемаха връзката им. Едва ли някой в Англия щеше да научи за онова, което беше правила във Франция. Но ето, че се беше появил Тевис, и тя вече усещаше неодобрението в погледа му.
Сорча Мортън отново беше омъжена жена. Тук, във Франция, много малко хора щяха да използват келтското й име. Сигурно ще я наричат Мари-Клер, дукеса Дьо Астиер. А това щеше да се понрави на жената, която сега гордо пристъпваше до младоженеца. Новобрачната двойка се спря до портите на катедралата, за да поздрави гостите си. Очите на булката опасно просветнаха, когато Арабела застана пред нея. Тя може би щеше да направи някоя неуместна забележка, но не й остана време. Арабела бързо направи реверанс и се отдалечи. Но дук Дьо Ламбер беше задържан от младоженеца, който нямаше търпение да поговори за красивата си съпруга, и тълпата го отдели от Арабела.
— И така, мадам — каза в ухото й познат глас, — дойдох във Франция и какво да видя, ти играеш ролята на курвата. Нима нямаше друг начин да си върнеш „Грейфеър“? — Думите се изплъзнаха от устата му против волята му. Всъщност не това искаше да й каже. Но когато я видя с дук Дьо Ламбер, нещо го стегна в гърдите.
— Нима се осмеляваш да ме съдиш? — изсъска тя.
Той я хвана жестоко за лакътя.
— Дължиш ми обяснение, мадам!
Арабела го погледна ядосано.
— Не ти дължа нищо, милорд — каза тя гневно. — Ти загуби правата си над мен, когато стана ясно, че няма да спазиш даденото обещание. А аз не исках нищо за себе си, Тевис, исках го за нашето дете.
— И къде е сега нашата дъщеря? — попита той.
— Тя е в безопасност и на място, където ти не можеш да я откриеш!
— Искаш да кажеш, в замъка на Хенри Тюдор — каза той. Изведнъж лицето на Арабела се сгърчи и тя го погледна някак особено.
— Ти видя ли се с Маргарет? Добре ли е тя? Щастлива ли е? Помни ли те?
В този миг целият му гняв се изпари.
— Не — отговори той. — Кралят на Англия не ми разреши да се видя с нея. Бях там миналата есен.
— Вижте какво — каза лорд Вардън, като застана до тях. — Ние с Арабела трябва да тръгваме, преди дукът да е видял, че разговаряте, и да започне да задава въпроси.
Арабела кимна, но Тевис Стюарт гневно възрази:
— Дойдох, за да отведа съпругата си у дома, сър. Но преди всичко, кой сте вие, по дяволите?
— Аз съм Антъни Вардън, милорд, и трябва да ви кажа, че поставяте Арабела в огромна опасност. Не искате саможертвата й да е напразна, нали? Хайде, мила, иди да намериш дука, а аз ще обясня всичко на графа и ще му поднеса твоите извинения — каза тихо лорд Вардън, като препречи с тялото си пътя на граф Дънмор.
— Арабела! — викът му проряза като нож сърцето й, но тя не се обърна, а продължи да върви.
— Милорд, елате с мен, за да поговорим — каза лорд Вардън и отведе граф Дънмор на големия площад пред катедралата. — От няколко месеца очаквам вашата поява, милорд. Кралят ми писа, че сте били в „Шийн“.
— Разбрах, че вие сте в изгнание, лорд Вардън — каза графът. — Че сте враг на Хенри Тюдор.
— Така се говори — отговори лорд Вардън с кротка усмивка. А после заговори настоятелно. — Милорд, не бива да заставате на пътя на Арабела. Много скоро тя ще получи онова, заради което е във Франция, ще услужи на крал Хенри и ще си върне „Грейфеър“. Вие вече сте й го отнели веднъж, милорд. Не повтаряйте отново същата грешка. Защото тогава тя няма да ви прости.
— Какво знаете вие за мен и Арабела? — попита графът. Гневът отново се надигаше у него. Вече започваше да разбира, че се е озовал в ситуация, която не може да контролира.