— Красавице моя!
Адриен Морло седна в края на леглото и взе ръката й в своята. Арабела бързо я отдръпна, все едно че нещо я беше ухапало.
— Отвращаваш ме! — изсъска тя. — Как се осмеляваш да дойдеш при мен след онова, което се случи снощи?! Не искам никога повече да те видя!
— Не се ядосвай, Бела — помоли я той. — Направих го заради теб. Не можех да понасям да те гледам толкова близо до върховния миг, който все ти се изплъзваше. Обичам те!
— Лъжец! Въобще не ме обичаш! Ако ме обичаше, нямаше да се отнасяш с мен като с курва! Нямаше да ме споделиш с друг! Махай се! Мразя те!
— Не, любима, не може да ме мразиш. Ядосана си. Разбирам гнева ти, но той ще премине — отговори дукът и нежно я целуна по бузата.
— Никога няма да ти простя. — Думите на Арабела не бяха лъжа.
— Разбира се, че ще ми простиш, моя английска розичке — каза той, напълно убеден, че ще стане така. — Разбирам, че снощното преживяване те шокира, но ти достигна до удоволствието. Сигурен съм, че никога преди не си изживявала такова нещо. Ти стигна до la grande petite morte, красавице моя! Беше великолепна! Обожавам те!
Арабела го погледна студено. Лицето й беше като издялано от камък. Дукът се засмя, защото беше сигурен, че ядът й скоро ще премине. Той отново взе ръката й и я целуна.
— Ако ти обещая, че това никога няма да се повтори, ще ми простиш ли, Бела?
— Остави ме! — каза тя с леден тон, като пренебрегна молбата му.
Дукът стана и излезе от стаята, все така убеден, че тя ще му прости след време. Всъщност той не разбираше защо е ядосана. Та нали той и Ален бяха самата нежност, не й причиниха никаква болка. Но Арабела отказа дори да вечеря с него и гостите му. Когато доста по-късно вечерта той влезе в спалнята й, завари Лона коленичила до леглото на господарката си. Тя бързо се изправи и направи реверанс.
— Милейди не е добре, милорд, и взе приспивателно — каза му тя. — Помоли да я извините утре пред краля, защото няма да може да дойде на лов.
— Наистина ли е болна? — попита той. — Или просто все още изпитва гняв?
— Милорд! — изрази възмущението си Лона.
— Това не е отговор — настоя дукът.
— Снощи е понесла прекалено много неща, милорд — каза Лона. — И днес милейди има нервно разстройство, главоболие, изтощена е, защото много плака. Тя е нежна и уязвима, а вие, макар да не ви харесва да го чуете, сте й причинили зло.
Прямият поглед на Лона накара дука да се почувства неудобно. Най-после той каза:
— Когато се събуди, кажи й, че я обичам, Лона. Увери я, че случилото се снощи няма да се повтори. Ще я извиня пред краля, а също така и себе си, защото ще остана край леглото й, докато е болна.
— Милейди ще бъде много доволна, когато разбере колко сте загрижен за нея, милорд, но ще се разгневи, ако не отидете на лов. Тя много харесва крал Шарл и не би искала да го тревожи без причина. Освен това кралят може да се разгневи и на двама ви заради отсъствието от лова. А някои хора, като новата дукеса например, които не обичат моята господарка, може би ще започнат да говорят за чума. И тогава дворът ще трябва да се премести на друго място. Може би дори в Нормандия, където моята господарка няма да може да ви последва, милорд. Само ще създадете неприятности на краля, и то за нищо.
— Ти си умно момиче, Лона — отбеляза дукът с усмивка, защото прекрасно беше разбрал намеците й. — Можеш ли да ме увериш, че господарката ти не е сериозно болна?
— Да, милорд.
— Е, тогава утре цял ден ще бъда в компанията на краля. И няма да мога да видя господарката ти чак до вдругиден, защото сигурно ще се прибера много късно от Амбоаз. И ще очаквам от нея да се възстанови напълно дотогава. Разбираш ли, Лона?
— Да, милорд — каза Лона, усмихна се многозначително и отново направи реверанс.
— Лека нощ тогава — каза дукът и излезе през вратата, която свързваше спалнята на Арабела с неговата.
Когато стъпките му утихнаха, Лона тихо прошепна:
— Отиде си, милейди.
Арабела седна в леглото.
— Справи се много добре, Лона — каза тя. — Добре, че измисли как да възразиш, когато той каза, че ще прекара деня до леглото ми. Благодаря ти.
— И аз, също като вас, нямам търпение да се върна в Англия, милейди.
— Пътуването няма да е нито лесно, нито приятно — каза Арабела. — Няма да спираме никъде, няма да си почиваме, дори ще се храним в каретата.
— Въпреки това ще се радвам да оставя Франция зад себе си — каза Лона. — Тук животът е прекалено охолен, милейди. Копнея за простичкия живот, който водехме край границата. Освен това крайно време е аз и Фъргюс да се оженим. Да опаковам ли вече багажа?
— Вземи само няколко чифта дрехи, Лона. Нито една от тези красиви рокли няма да ми трябва в „Грейфеър“. Вземи бижутата, които дукът ми подари, защото, Бог ми е свидетел, съм си ги заслужила. Няма да ги нося никога вече, но ще ги продадем в Йорк и така ще изкараме пари за имението.