— Много добре, любима — прошепна в ухото й. — Много, много добре!
После внимателно я повдигна и я накара да легне по гръб, разтвори краката й и навлезе дори още по-дълбоко в нея. Тя имаше чувството, че ще умре. Мислеше, че заслужава да умре, защото беше извършила предателство спрямо дъщеря си. Мислеше, че силното удоволствие, което изпитва, утежнява още повече вината й. Нямаше право да се наслаждава толкова силно на ласките на бъдещия съпруг на Арабела, но го правеше. Изпитваше наслаждение, което беше дори по-силно от онова, което изпитваше, когато беше заедно с Хенри. А винаги с удоволствие и готовност се любеше с покойния си съпруг. Но Джаспър Кийн беше истински майстор в любовната игра. Роуина се питаше дали има нещо грешно в силното удоволствие, след като и без това трябваше да му се отдаде, за да защити дъщеря си. Не тя беше започнала страстната любовна игра. Не тя беше виновна. Защо да изпитва вина, която беше истинско наказание за нея? Ноктите й се забиха в мускулестите му рамене и той навлезе в нея силно, почти брутално.
— Да, моя малка любима — нададе той тих стон, — забий ноктите си в мен. Нямам нищо против да оставиш следите на страстта си по кожата ми.
Тя едва успя да долови думите му. Дори не си спомняше ясно останалата част от нощта, която беше празник на огненото и непокорно желание. В ранни зори, малко преди развиделяване, тя се събуди и видя, че е съвсем сама насред купа смачкани чаршафи. Макар и във възторг от пълното удовлетворение, чувстваше болки по цялото тяло и особено я болеше влагалището, което толкова дълго беше лишено от мъжко присъствие. Членът на Джаспър беше по-голям от този на Хенри, но тя все пак успяваше да го приеме в себе си.
Роуина копнееше да си остане в леглото, защото цялата й енергия беше изсмукана. Той я беше любил необуздано през цялата нощ, огромният му член като че ли никога нямаше да се умори. Затова сега лежеше изтощена и замаяна. Тя неохотно стана и оправи чаршафите, за да не предизвика подозренията на Елсбет и останалите слуги. После взе двете половини на разкъсаната си нощна риза и ги хвърли върху догарящите въглени в камината. Наблюдаваше замислено как огънят наново се разгаря. Прибави нови дърва, за да заличи напълно всички доказателства за греха си. Наистина, отсега нататък щеше да спи гола, защото не можеше да се лиши от всичките си нощници и бельо.
Взе от ъгъла на камината глинената купа вода, която беше оставила там снощи, наля топлата течност в един леген и се изкъпа, като се изтри старателно с парче плат. След това извади чисто бельо от раклата, бързо се облече и седна, за да разреши косата си. Трябваше да се постарае, за да не остане нито едно заплитане в дългата й до земята пшениченоруса коса, която беше нейната гордост. Щеше да й е необходимо дълго време, за да вдигне един по един кичурите и да ги закрепи с фиби така, че да образуват подредена прическа. Тъкмо беше свършила, когато Елсбет влезе в стаята.
— Господарке! Извинете ме за закъснението. Страхувах се, че съм спала много до късно и страховете ми се оправдаха — каза нещастната жена.
— Много ли е късно? — попита Роуина.
— Не, господарке, всъщност още не е настъпил часът за ставане — отговори Елсбет.
— Събудих се много рано — каза Роуина, — и реших да не те чакам. Нищо лошо не е станало, Елсбет. Има ли вече някой в залата?
— Сър Джаспър и неговият човек, Сийгър — каза Елсбет, като избегна погледа на господарката си. Роуина обаче не забеляза това, защото беше прекалено загрижена никой да не забележи вината, изписана на нейното лице.
— Първо трябва да отида при дъщеря си, за да видя как се чувства днес — каза тя толкова тихо, като че ли говореше на себе си, и бързо излезе от стаята.
Арабела беше, разбира се, добре, защото рядко боледуваше и никак не понасяше да бъде в това положение. Вече беше станала, а Лона й помагаше да сплете косата си на плитки.
— Искам Лона да бъде моя камериерка, мамо — каза тя вместо поздрав. Светлозелените й очи като че ли предизвикваха майка й да й откаже, ако смее.
— Мисля, че идеята ти е превъзходна — съгласи се Роуина. — Сигурна съм, че Розамунд може да се лиши от една от дъщерите си в пералнята. Съгласна съм, че за теб трябва да се грижи и още някой, освен старата Ора. Все пак ти ще се омъжиш след две години, а Ора, знам това, настоява да се държи с теб като с малко дете. Ще я оставим да поживее спокойно в малката си къщичка, докато не родиш деца, за които ще може да се грижи. Лона може да научи от леля си Елсбет всичко, което ще й е необходимо, за да се грижи, както трябва, за изискана дама, каквато ти един ден ще бъдеш.
— О, благодаря ви, моя лейди Роуина! — извика Лона очарована.