— Ти си жена, Арабела! Просто жена, а жените имат покорен дух. Не е ли така, татко Анселм?
В момента, когато чу необмислените й приказки, свещеникът беше по-близо от всякога до убийството на човешко същество. Как можеше Роуина да бъде толкова плиткоумна и прибързана, та да предизвика чувството за справедливост и достойнство на дъщеря си, след като му беше струвало толкова много да я успокои? И което беше още по-лошо, тази глупава жена искаше да си измие ръцете с него, защото той не можеше да отрече думите й, без да влезе в противоречие с религията си. Насилен да проповядва ученията на църквата, той кисело кимна с глава, макар нито за миг да не можеше да повярва, че Арабела Грей би могла да смири духа си.
— Църквата ни учи, дъще моя, че жената е по-слаба и по-несъвършена от мъжа в някои отношения, но по-силна в други. Иначе Господ нямаше да й повери отговорността да ражда и възпитава деца. Свети Пол учи, че жените трябва да се подчиняват на съпрузите си. Но аз знам, че когато Арабела се омъжи за сър Джаспър, тя ще му бъде добра съпруга. Такава, каквато ти беше за сър Хенри Грей. Мисля, че се тревожиш без причина.
— Наистина, мамо — каза Арабела. — Аз ще изпълня дълга си, защото съм, преди всичко, дъщеря на баща си. А баща ми се лиши от живота си, за да защити Англия. Той изпълни дълга си. Аз не съм момче, но нося фамилията Грей. Не бих могла да посрамя името на татко.
— Да, да, разбира се — каза нервно лейди Роуина.
Джаспър Кийн потисна смеха си. Да, Арабела наистина ставаше все по-интересна с всяка изминала минута.
— Е, сладка Роу — прошепна той, — изглежда, си родила дете с избухлив характер. Не знам дали не трябва да се откажа от ръката й при тези нови обстоятелства.
— Нима искате да бъда тиха като водата, господарю? — сряза го Арабела. — Какви деца бих ви родила тогава? Свикнала съм да казвам какво мисля и няма да се променя.
Той се засмя на глас и кимна с красивата си русокоса глава.
— Да, ти си с горещ и избухлив темперамент. Мисля, че ще изпитам удоволствие, докато те опитомявам, Арабела Грей.
Свещеникът не знаеше почти нищо за отношенията на мъжа и жената и не усети заплашителната нотка в гласа му, но Роуина чу дори онова, което той не каза. Арабела, която беше невинна също като свещеника, погледна бъдещия си съпруг право в очите и смело каза:
— И как точно мислите да ме опитомите?
— Ами, със сладки песни, нежни думи и прекрасни подаръци — каза той с очарователна усмивка, защото в момента се забавляваше да играе ролята на галантен любовник.
— Наистина ли, сър?
При това внезапно внимание, младото сърце на Арабела се разтуптя силно. Досега той се беше отнасял с нея като с дете. Сър Джаспър видя смущението и омекването й. Той взе ръката й в своята и бавно я обсипа с целувки.
— Никога не бих могъл да се отплатя на краля за неговата любезност, за това, че ме дари с такава очарователна и изящна невеста. Нищо, че темпераментът й е огнен и избухлив и може да ми причини доста неприятности.
Като не знаеше как да отговори на ухажванията му, Арабела се изкикоти като малко момиченце, а Роуина почувства червейчето на ревността да я гризе отвътре, да разяжда сърцето й.
— Комплиментите ви към моята дъщеря са доста необикновени, сър — каза тя остро — Не бих искала да подклаждате и без това силната й гордост.
— Красивите приказки не могат да ме заблудят, мамо — каза Арабела, ядосана на майка си, че беше развалила този така прекрасен миг — Но все пак ми е приятно да ги слушам.
Момичето никак не беше глупаво, помисли си отново сър Джаспър, както беше правил много пъти в миналото. Невинно — да, но не и глупаво. Видя как зелените й очи се разшириха, когато й направи комплимент, видя руменината, покрила бузите й.
— Мъжът трябва да въздейства по някакъв начин на красивата си съпруга — каза простичко той.
Доста по-късно, вече в своята собствена спалня, Арабела се замисли за сър Джаспър. Беше го правила много пъти досега. Той беше красив, беше мил и с нея, и с майка й, Фицуотър го уважаваше, а и той със сигурност знаеше как да говори красиви приказки на жените. Какво повече би могла да иска от един мъж? В много отношения той беше също като баща й и все пак, в него имаше нещо, което я дразнеше, а тя не можеше да определи какво точно е то. Като чели някакъв непознат глас викаше, за да я предупреди, но за какво, или за кого, искаше да я предупреди? Или пък това беше игра на прекалено силното й въображение? Донякъде, тя беше ядосана от идването на сър Джаспър в крепостта, защото, след като се оженеше за нея той, а не тя, щеше да бъде истинският господар на „Грейфеър“. Трудно й беше да мисли за това, че крепостта може да принадлежи на някого другиго, освен на нея. Беше пораснала със съзнанието, че един ден тя щеше да бъде нейна. Беше сигурна, че ако баща й беше още жив, щеше да се погрижи тя да остане завинаги нейна, щеше да лиши от права съпруга й. „Грейфеър“ беше всичко, което имаше на света. Беше като неразделна част от нея, най-ценното за нея нещо. Не искаше да я загуби, и то заради друг човек. Заради един мъж.