— Добре — каза той и се усмихна широко. — Значи ще потърсиш хубава пръчка, както ти наредих, нали, мила?
Очите й се напълниха със сълзи, но Арабела кимна мълчаливо, направи реверанс и изтича вън от залата. Джаспър Кийн се засмя тихо.
— Не я бийте, господарю, моля ви — проплака Роуина, коленичи пред него и сграбчи ръката му.
— Няма да я заболи, Роу. Само шест удара. Само ще изпробвам покорството й. Хайде, стани. Така, застанала в краката ми, изглеждаш като героиня от трагедия.
Известно време те останаха мълчаливи. Арабела се върна, като носеше здрава и жилава лешникова пръчка. С наведени към пода очи, тя подаде пръчката на сър Джаспър. Той я взе и замахна няколко пъти, за да я изпробва, а после, с усмивка на задоволство, й каза:
— Ще легнеш напряко в скута ми, Арабела.
Тя незабавно се подчини, без дори да погледне Роуина, която седеше, тихичко плачеше и кършеше ръце. Дори не трепна, когато той запретна полите й и свали гащичките й, за да види дупето й голо. Тя трепна изненадана, когато ръката му бавно и свободно погали кожата й, стисна стегнатата й плът, а устните му издадоха звук на одобрение. Но преди да успее да се замисли какво би могло да означава това, първият удар се стовари силно и я прониза пареща болка. Тя изпищя, макар че не искаше да показва слабост. Безпомощна, се опита да избяга от силната болка.
— Това беше едва първият — каза безстрастно той. — Ще има още пет удара, мила, след което ще целунеш пръчката, ще коленичиш пред майка си и ще й поискаш прошка. Разбра ли, Арабела?
— Да, господарю — процеди Арабела през здраво стиснатите си зъби.
Беше решила да не вика отново, дори положените за това усилия да й струваха живота. Наистина успя и не издаде нито звук, макар да беше готова да се закълне, че последните два удара бяха най-силни. Струваше й се, че той прави всичко възможно, за да я накара да закрещи. След като и последният удар й беше нанесен, Арабела бързо се отскубна от ръцете му и целуна пръчката. А после коленичи пред майка си.
— Моля да извините острите ми думи, мадам — каза тя студено.
Когато в отговор Роуина прошепна любящи и все опрощаващи слова, Арабела се изправи, оправи полите си и изтича вън от залата. Тогава Роуина тихо каза, като в гласа й се долавяха нотки на задоволство:
— Направи грешка, господарю. Арабела би приела почти всичко, с изключение на посегателство върху достойнството си. Няма лесно да ви прости, ако въобще го направи.
— Ще видим — каза той.
В същото време си помисли, че за него няма абсолютно никакво значение дали Арабела ще му прости, или не. Беше си извоювал здрави позиции тук, в „Грейфеър“, и нямаше лесно да отстъпи, още по-малко заради приумиците на някакво си дете. Неговият дом, „Нортби Хол“, беше превърнат в пепел. Нищо не беше останало от огромната къща, която беше построена преди двеста години, още по времето на царуването на Едуард I. Стадата му бяха изчезнали зад хълмовете Шевиот заедно с шотландците, които бяха разрушили дома му. Той не се съмняваше, че го беше постигнало отмъщение заради онова, което беше сторил с Юфимия Хамилтън.
Всъщност истината беше, че той притежаваше само малко земя. Фермерите, които я обработваха и плащаха наем за нея, му осигуряваха нищожен доход. Освен това бяха му останали само конят и оръжията. Той харесваше „Грейфеър“. Крепостта беше малка, но строена със замисъл и добре укрепена. Беше повече от сигурен, че би издържала на продължителна обсада. Нямаше да е лесно на врага да се справи с „Грейфеър“ Земята около нея беше добра. Хълмът, върху който беше построена крепостта, беше ограден от малка долина. Имаше няколко допълнителни стопански постройки, богати, плодородни поля и дори ябълкова овощна градина. Кралят му плащаше пари в брой, за да поддържа крепостта, които му позволяваха да изхранва хората си и да им плаща заплатите, а също така и умерен разкош. Той знаеше, че наближават трудни времена. Подушваше опасността във въздуха, както някои подушваха миризмите, носени от вятъра. Крал Ричард или Хенри Тюдор. Най-накрая трябваше да направи своя избор. Не скоро, но не и прекалено късно, защото щеше да пропусне възможността да бъде възнаграден щедро от победителя. Времената бяха добри за амбициозните мъже. Той вече мислеше за бъдещето и се надяваше то да е добро за него.
Арабела Грей беше силно и здраво момиче, въпреки че цветът на бузите й беше блед. Щеше да му роди здрави деца и да живее достатъчно дълго, за да ги отгледа. Той вече беше имал две съпруги. За първата се беше оженил, когато беше едва на шестнайсет. Тя беше негова братовчедка, останала сираче, и беше само на десет години. Не бяха консумирали брака си. Неговата майка се надяваше да превърне съпругата му в жена, достойна за него. За нещастие и майка му, и съпругата му, която още беше дете, умряха по време на чумата от 1470 година, която върлуваше из цялата страна. Баща му оцеля и живя достатъчно дълго, за да уреди втория му брак, който беше сключен през декември същата година до леглото на умиращия му родител. Втората му съпруга, Ан Смайл, беше умряла по-малко от три години след това, като не беше забременяла въпреки неговите безмилостни опити да постигнат това.