— Наистина ли съм красива, мамо? Мислиш ли, че Джаспър ще си помисли същото? Той все пак е виждал и ухажвал толкова много красиви жени.
— И нито една не е била така прекрасна като теб, дъще моя — каза искрено Роуина. Докато говореше, тя беше завладяна от силна тъга, макар че не можеше да каже защо.
— Мисля, че го обичам, мамо. Искам да бъда най-красивата жена на света заради него! — извика въодушевено булката.
— Арабела, ти не знаеш нищо за любовта — каза Роуина. — Ти си поласкана от вниманието на Джаспър и очарована от неговата красота, но това не е любов. Тайно в сърцето си го знаеш. Хайде, ела да се огледаш в моето стенно огледало.
— Обичам го, мамо! Наистина го обичам! — извика въодушевено Арабела, макар че самата тя не си вярваше.
— Може би — отговори Роуина, — а може би само си мислиш така. Няма значение кое от двете. Ако вярата ти, че го обичаш, прави нещата по-лесни за теб, тогава продължавай да вярваш в това. Но искам да те предупредя, Арабела: никога не отдавай така всецяло душата и чувствата си на който и да било мъж, защото, когато накрая откриеш, че той е обикновен простосмъртен, това ще нанесе силен удар на духа и сърцето ти. Помни това! Помни също, че те обичам и винаги ще те обичам!
И като целуна детето си по бузата, Роуина се оттегли, за да се отдаде за няколко минути на собствените си размисли. Арабела Грей беше изненадана. Никога, през целия си живот, не беше чувала майка си да говори така искрено и мъдро. Роуина винаги й беше приличала на хубаво, пухкаво котенце или на пъстроцветна, радостна пеперуда. Чаровна, красива, нежна, а понякога дори забавна, но лишена от сериозност и интелект. Изненадана, дори стресната, Арабела си помисли, че може би въобще не познава майка си. А после реши, че сигурно възбудата от предстоящия ден ги кара и двете да се чувстват особено и да говорят странни неща. Роуина, без съмнение, се чувстваше длъжна да каже няколко мъдри думи на дъщеря си преди сватбата й. И наистина, думите й бяха накарали Арабела да се замисли. Колко странно. Никога преди не беше смятала Роуина за мъдра.
Арабела втренчи поглед в стенното огледало. Искаше да запомни образа си. Огледалото беше едно от най-ценните притежания на обитателите на крепостта. Беше донесено в Англия от член на фамилията Грей, който се беше бил в Свещените земи и беше минал през Венеция на път за дома. Сватбената рокля беше най-красивата дреха, която някога беше имала. Вярваше, че не би могла да съществува по-красива дреха. Роклята беше сребристобяла, украсена с бродерия от златни конци и малки перли. Беше тясна, плътно прилепнала по тялото й, талията беше разположена ниско, ръкавите бяха дълги и тесни. Деколтето беше ниско изрязано и съблазнително разкриваше гърдите й. По ръцете й нямаше никакви украшения. Единствено брачната халка щеше да украсява пръстите й. На врата си беше сложила верижката, която й беше подарък от Джаспър. На кръста си носеше копринен пояс, от който висеше златен кръст. Най-възрастната от камериерките се беше погрижила за косата й, която беше с дължина до глезените и я обгръщаше като златно сребрист облак. Изглеждаше наистина като възрастна, помисли си тя, но в същото време изглеждаше млада и невинна. Изведнъж изпита страх. Какво правеше тя? Щеше да се омъжи за човек, за когото не беше сигурна, че иска да се омъжи.
— Хайде, мила — каза й старата камериерка, като грубо прекъсна мислите й. — Време е да отидем в църквата. Твоят красавец ще те чака.
Арабела преглътна и се опита да се успокои. Всичко беше наред. Щеше да се омъжи за сър Джаспър Кийн, мъж, когото ще се научи да обича, беше сигурна в това. И ще живеят щастливо заедно. Ще имат много деца. О, да! Тя искаше да има деца. Джаспър беше олицетворение на всичко, за което си беше мечтала да има съпругът й. Животът беше благосклонен към нея.
Излязоха на двора. Стори й се, че в крепостта няма жива душа. До моста, който минаваше над рова имаше само няколко метра, а после се спуснаха надолу по хълма, към църквата. Арабела изпита облекчение, когато видя, че Джаспър я чака, за да я придружи до църквата. Когато я видя, очите му се разшириха от удоволствие. Той кимна, за да й покаже, че е доволен от външния й вид, а тя въздъхна облекчено. Слугите се бяха строили в редица, която стигаше до входа на църквата. Всички викаха, за да чуе тя пожеланията им за щастие, докато минава, хванала под ръка Джаспър. Слугите не бяха поканени на брачната церемония, защото църквата беше малка и не можеше да побере всички. Но те бяха доволни, че успяха да зърнат булката в прекрасната й бяла рокля и младоженеца с неговия червен плащ. Щяха да се върнат към задълженията си, докато започне сватбеното угощение.