Лейди Роуина беше обещала, че за всички ще има торта и бира.
Странно, но когато стигнаха в църквата, където ги чакаха събралите се гости, мъглата все още не се беше вдигнала. Дори вътре въздухът беше влажен. Трептящите пламъци на свещите хвърляха причудлива златна светлина върху всичко. Каменният олтар беше покрит с прекрасно бродирано платно, върху което беше поставен златен кръст, украсен със скъпоценни камъни. От двете страни на олтара имаше два златни свещника. До олтара ги чакаше отец Анселм, облечен в бяла роба, украсена със злато. Църквата беше украсена с бели рози, чиято миризма упои Арабела, докато тя пристъпваше към олтара. Белите рози на Йорк. По дъбовите пейки бяха насядали няколко членове на фамилията Грей, роднини на баща й, повечето от които бяха вече стари, няколко приятели на сър Джаспър и няколко от слугите, които се ползваха с особени привилегии. Арабела и младоженецът коленичиха пред свещеника върху две възглавнички, облечени в червено кадифе. Зад тях беше застанала Роуина и Арабела чуваше тихият й плач. За миг настана дълбока всеобхватна тишина, а после отец Анселм вдигна ръка, за да благослови всички. Обърна се към тях с думите:
— Нека Бог благослови всички, които са дошли да почетат с присъствието си сватбата на Арабела и сър Джаспър. Амин!
— Амин! — отвърнаха присъстващите.
Онези, които имаха по-остър слух, чуха тропот на конски копита, който гласовете им не успяха изцяло да заглушат. Отец Анселм постави ръцете си върху наведените глави на двамата. Изведнъж, нямаше никакво съмнение, навън пред портата затропаха обути в тежки ботуши крака. Мъжете, които присъстваха в църквата, разтревожени се изправиха бързо на крака. Тогава двойните врати се отвориха с гръм и трясък и вътре нахлуха въоръжени мъже, които бяха толкова много, че изпълниха помещението. Те завардиха всички възможни изходи за бягство. Гостите се озоваха в капан, като затворници. Нито един от тях не беше въоръжен. Да отидеш въоръжен на сватба, се смяташе за тежка обида и нарушение на правилата за гостоприемство. Гостите останаха мълчаливи. Само две-три от жените извикаха разтревожено. Все пак живееха на границата и отдавна бяха свикнали с атаките на шотландците.
— Синове мои! Синове мои! — заговори отец Анселм. — Защо сте влезли въоръжени в дома на Господа, и то в един толкова радостен за нас ден?!
Свещеникът беше дребен мъж, но гласът му беше внушителен. Целият си живот беше прекарал в близост до границата и позна по плитките мъжете, които бяха влезли в църквата. Такива плитки носеха привържениците на Стюартите, макар в настоящия момент те да бяха особено малобройни. Това не предвещаваше нищо добро, защото Стюартите бяха кралско семейство. Свещеникът не можеше да си представи какво биха могли да правят те в малка крепост като „Грейфеър“. Единственото обяснение беше, че предстоеше нашествие на шотландски войски, защото крепостта и нейните обитатели не бяха жертва на случайни набези. Шотландците се разделиха на две като по команда. Висок джентълмен, който носеше златен кръст на златна верижка, застана пред свещеника.
— Аз съм Тевис Стюарт, граф Дънмор — каза той. Гласът му беше силен и го чуха всички в църквата. — Дошъл съм само за едно нещо, отче. Този човек! — Дългият му изящен пръст посочи сър Джаспър Кийн. — Това страхливо куче, което стои пред вас, облечено в сватбена премяна, е мое! Благодарете на Бога, че спасих тази невинна девица от опасността да стане негова съпруга. Дайте ми Джаспър Кийн и ще си тръгна мирно и тихо.
Думите му бяха великодушни, защото всички, които го чуха, разбраха, че той лесно би могъл да получи сър Джаспър, а също така би могъл да заколи всички присъстващи и да превърне „Грейфеър“ в развалини, дори — ако пожелае — да я разгради камък по камък. Гостите обаче бяха любопитни какво е сторил сър Джаспър, за да предизвика силния гняв на Стюартите.
— Сине мой — отговори отец Анселм, — ти искаш да извършиш убийство, по очите ти разбирам. При тези обстоятелства не мога да ти разреша да вземеш този човек със себе си. Това ще ме направи съучастник, също толкова виновен, колкото ще бъдеш и ти, ако допуснеш глупостта да вземе връх. Каквото и да се е случило между вас, нима не бихте могли да се разберете по някакъв начин?
— Той е самият дявол и е извършил не едно убийство, отче — отговори графът. — Нима в библията не се казва, че който вади нож, от нож умира? Ще се срещна със сър Джаспър в равностоен двубой.
— Кажете ми какво е направил, сине мой, за да си спечели такъв ревностен враг във ваше лице — каза тихо свещеникът.
— Той уби по зверски начин лейди Юфимия Хамилтън, която беше моя годеница, отче. И заради това ще отнема нещастния му живот! — Графът погледна безмилостно Джаспър Кийн, който се изправи и накара и Арабела да стане на крака. — Преди петнайсет месеца той прекоси границата и дойде в замъка „Калкърин“, където изнасили и уби лейди Хамилтън. А после запали „Калкърин“ и откара стадата на младия земевладелец. Момчето успя да избяга и да спаси двете си невръстни сестри и още по-малкия си брат.