Глава 4
Арабела, с каменно лице, седеше върху огромния сив жребец на граф Дънмор. Нейният похитител, който яздеше зад нея, я държеше здраво с едната си ръка през кръста, а с другата направляваше коня си — подвиг, към който той явно беше привикнал. Арабела държеше главата си на една страна, за да не става нужда да го гледа. Тя беше уморена и доста уплашена, макар да не излагаше на показ чувствата си, защото тези мъже бяха врагове — не само нейни, но и на Англия. Нямаше лесно да забрави, че те бяха виновни за смъртта на баща й. Арабела беше ядосана, но не на графа. Макар да беше жена и да се предполагаше, че не е сведуща по тези въпроси, тя беше наясно със законите на честта и разбираше, че Тевис Стюарт постъпи по единствено възможния начин при тези обстоятелства. Арабела откри, за не малка своя изненада, защото беше разумно момиче, че гневът й е насочен по-скоро към сър Джаспър Кийн, заради когото беше изпаднала в това нелепо положение. Арабела изпитваше силна мъка и поради факта, че вярваше безрезервно на разказа на похитителя си за смъртта на Юфимия Хамилтън. Не можеше да каже защо вярва на този непознат, но й се струваше, че моралът и честността са му присъщи, вродени. Нещо я принуждаваше да вярва на него, а не на сър Джаспър, по отношение на когото, вече изпитваше известни съмнения. Съмнения, които се беше опитала категорично да отхвърли. Потрепери от яд, когато си припомни детинския възторг, който беше изпитала тази сутрин, когато беше заявила на майка си, че обича сър Джаспър Кийн. Как е могла да обича този страхливец? Мъж, който не иска да се бие за честта си. Но тя нямаше да признае, че е сгрешила, на този шотландец, който имаше чело на ястреб и орлов поглед. Каква глупачка е била! О, беше чула какво говорят хората за него, но заради измислената си любов беше готова да пренебрегне мълвата. Нима отец Анселм не я беше уверил, че сър Джаспър има нужда от благодетелна и честна съпруга? Сега тя се питаше дали старият свещеник е знаел истината за сър Джаспър Кийн, или е бил в неведение като самата нея и просто се е надявал да се случи най-доброто.
Убийство. Сър Джаспър Кийн беше убил една безпомощна жена. Нямаше никакво значение фактът, че дори графът беше признал, че тя не с била достойна жена. Убийството беше отвратително престъпление, особено убийството на жена или дете, и като агне, което водят на заколение, тя беше вървяла по пътеката на църквата преди по-малко от час, нетърпелива да се омъжи за сър Джаспър Кийн. Дали щеше да убие и нея, когато тя престанеше да му доставя удоволствие? Ами какво щеше да стане с бедната й майка, която беше оставена на милостта на този човек? Дали сър Джаспър щеше да я последва, за да се опита да я спаси? Е, тя вече не искаше да се омъжи за него! Веднага след завръщането си в „Грейфеър“ ще отиде при братовчеда Ричард и ще му разкаже всичко за тъмната личност на сър Джаспър Кийн!
Караха я безмилостно да язди напред. Хълмовете Шевиот отдавна се бяха стопили в далечината. Денят обаче си остана мъглив. Немощното слънце не успя да пробие облаците и да огрее земята. Влагата се просмукваше през красивата й рокля. Тя беше премръзнала до кости. Спряха само веднъж. Графът грубо й каза, че ако иска да се облекчи, трябва да го стори сега, и то зад близките храсти. Арабела се изчерви чак до корените на косата си, защото нито един мъж досега не й беше говорил така направо за тези колкото естествени, толкова и лични нужди. С навъсено лице, тя последва инструкциите му, защото разбираше, че моментът не е подходящ за неуместна скромност. Щом й казваше, че няма да има друга възможност, трябваше да му повярва. Беше също така гладна и жадна. Поради ранния час на сватбената церемония, която трябваше да се извърши веднага след литургията, не беше успяла да закуси. Видя, че някои от мъжете дъвчат ръжени питки, които вадеха от торбите си, и пиеха от манерките си в движение, но никой не й предложи нито хапка, нито глътка. Графът като че ли прочете мислите й. Каза й мило:
— Скоро ще пристигнем в Дънмор, момиче. Сигурен съм, че ще ни поднесат навреме обяда. Гладна ли си?
— По-скоро бих умряла от глад, отколкото да хапна и хапка на вашата трапеза! — излъга го Арабела.
— Съмнявам се, че въобще ядеш много, защото си дребна и крехка — отбеляза графът, като остави без внимание гневния й изблик. — Ще трябва да се погрижим да те храним добре, за да понапълнееш малко.
— Нима сте толкова глупав, че не можете да ме разберете? Готова съм да умра от глад, но няма да приема вашето гостоприемство! — изсъска гневно Арабела.
— Ако гладуваш, момиче, няма да имаш сили да се бориш с мен, нито пък да си отмъстиш на сър Джаспър — отговори той спокойно.