— Върви по дяволите — сряза го Арабела ядосана. Беше уморена, цялото тяло я болеше и изпитваше остър глад. — Презирам те заради онова, което ми стори днес!
— Момиче, аз не съм направил нищо лошо. Дори те спасих от опасността да сключиш нещастен брак — отговори Тевис Стюарт. — Трябва да ми благодариш, а не да проявяваш незаслужен гняв.
— Очакваш от мен благодарност? Ти май си малоумен! — каза Арабела злобно.
Тевис Стюарт не каза нищо повече по въпроса. Момичето беше младо и нямаше никакъв житейски опит. Очевидно нямаше представа за това, какъв всъщност е сър Джаспър Кийн. Един ден ще разбере, че е имала късмет, като се е отървала от него. Сега обаче графът трябваше мъдро да я повери на грижите на брат си, свещеника. Арабела Грей ще остане негова почитана и уважавана пленница, докато Джаспър Кийн приеме предизвикателството или докато Джейми Стюарт му нареди да я върне на семейството й, след като му е издействал прилична сума, която да бъде заплатена нему и на семейство Хамилтън като компенсация за смъртта на Юфимия Хамилтън. Имаше достатъчно време, за да убие англичанина, защото не беше вероятно той да промени начина си на живот. Рано или късно, щеше отново да си потърси любовница от другата страна на границата. А когато го направеше, граф Дънмор щеше да узнае за това, щеше да хване тази английска лисица в капана и да я изпрати на оня свят, където тя щеше да бъде обречена на вечни мъки.
Арабела беше отправила взор към замъка „Дънмор“. Не беше така голям като „Мидълхъм“ и като другите големи крепости, които беше видяла, когато с майка си беше посетила английския юг преди две години, но със сигурност беше по-голям от „Грейфеър“. Камъните, от които беше построен, бяха покрити с тъмнозелен мъх, от което тя съдеше, че е толкова стар, колкото и нейният роден дом. Постройката беше четвъртита и имаше четири кули — по една на всеки ъгъл. Стените на кулите бяха назъбени, а зад тях се виждаха въоръжени мъже, които крачеха напред-назад и бяха нащрек, за каквато и да е опасност. Когато започнаха да се изкачват по хълма, на който се издигаше замъкът „Дънмор“, Арабела видя, че той е ограден от ров, пълен с вода.
— Откъде идва водата, която пълни рова, отец Колин? — попита тя облечения в карирана пола свещеник.
— Има подпочвен извор в двора на замъка. Точно затова „Дънмор“ е непревземаем, колкото и дълга да е обсадата, лейди. Предците на Тевис по майчина линия много мъдро са отклонили извора в две корита. Едната река осигурява прясна вода за обитателите на замъка, а другата пълни рова, и то догоре. Тъй като изворът се намира вътре в крепостта, не може да бъде завзет от врага.
Спуснаха моста, по който се преминаваше над рова. Достъпът им до замъка беше свободен. Преминаха по него и влязоха в двора на крепостта. Там имаше много хора, които отвориха широко уста от изненада, като видяха красивото момиче със сребристозлатната коса, което яздеше на седлото пред техния господар. Арабела държеше главата си високо изправена. Не сведе поглед. Нека видят как се държи една смела англичанка, макар и жена, пред лицето на похитителите си. Графът рязко спря коня си пред огромни широки стъпала, които водеха към дома му, и се плъзна на земята. Протегна ръце нагоре, за да помогне на Арабела да слезе от гърба на жребеца, но момичето ги отблъсна и дори гласно изрази протеста си:
— И сама мога да сляза. И друг път съм яздила.
Но, за нейно най-голямо разочарование, когато краката й докоснаха земята, се подгънаха и малко остана тя да падне.
— Не бъди такава горда малка глупачка, момиче — посъветва я той. Успя да я хване, взе я на ръце и изкачи с нея стъпалата, които водеха в замъка. — Уморена си от дългата езда. — Внесе побеснялото от яд момиче в Голямата зала на „Дънмор“ и нежно го остави върху един стол с висока облегалка, който се намираше близо до камината. После хвана брадичката й и повдигна главата й, за да види лицето й. — Това е моята къща, Арабела Грей, и аз не бих позволил на никого да ми противоречи, особено на някакво си разгневено момиче. Ти си моя пленница, но аз ще се отнасям с теб с любезност и уважение дотогава, докато ги заслужаваш. Не изпитвай търпението ми, защото ще те заключа в Северната кула и ще хвърля ключа в мазето.
— Добре казано, Тевис — чу се някакъв глас, който като че ли се приближаваше към тях. — Ако бях на мястото на тази млада дама, мисля, че щях да бъда изкушена да разбера дали говориш истината. — Гласът придоби лице и форма. Елегантно облечена жена прекоси грациозно залата и се приближи до тях. — Къде беше, сине мой? Забрави ли, че днес е рожденият ден на Алис и семейството се е събрало в „Дънмор“ да празнува?