— Къде мислиш да настаниш това дете, Тевис? — попита го майка му.
— В Западната кула, мамо. Там има само един вход и изход, който води към апартаментите. Подозирам, че лейди Грей може да се опита да избяга от моята опека. Нали, момиче? — каза той с усмивка.
— Нима ме питаш за настроението ми? Или за това, как мисля да избягам? Е, няма да ти кажа. Дай ми възможност и ще избягам!
— Знам — отговори тихо той, — затова ще те пазя непрекъснато, момиче. Ако се държиш добре, може да те даря със свободата да слизаш в залата, да ходиш до параклиса и до градината. Ако се държиш лошо, ще откриеш, че си затворничка, пазена строго.
Тя вдигна поглед към него.
— Разбирам — отговори следен глас.
— Някой трябва да се грижи за това дете. Тевис — каза лейди Флеминг.
— Знам, мамо — Той се обърна и извика на жената, която имаше майчински вид и се намираше в другия край на залата. — Флора, ела при мен!
Жената, очевидно една от главните прислужнички, побърза да изпълни заповедта.
— Господарю? — попита тя и направи реверанс.
— Това е лейди Грей, Флора. Тя е едновременно моя затворничка и моя много скъпа гостенка. Ще бъде настанена в Западната кула. Искам да се грижиш за нея с нежност и любов. Не бива никога да я оставяш сама. Отец Колин също ще отговаря за нея, но не ходи при него, ако въпросът не е наистина важен.
— Да, господарю — каза Флора, — ще се грижа добре за това момиче, не се страхувайте. Веднага ще отида да наредя да приготвят стаите й и да запалят огън в камината, защото денят е много студен, като се има предвид, че е юни. Нощта сигурно също ще бъде студена. Във време като това в Западната кула е много влажно.
Тя отново направи реверанс и бързо излезе от залата. Арабела вече се беше стоплила. Тя позволи на графа да я отведе до трапезарията, тъй като беше настъпило времето за вечеря. Той я постави от лявата си страна, а майка си — от дясната. От другата страна на Марджъри Флеминг, беше седнал съпругът й Ян — огромен мъж, който се държеше малко безцеремонно. Той целуна ръка на Арабела и сам се представи. До тях седеше Алис. По-нататък, подред, се бяха настанили Мег и Мери Хамилтън, тримата полубратя на графа и красив млад човек, който беше представен като Робърт Хамилтън, господар на „Калкърин“. В залата бяха внесени допълнителни маси и пейки, които бяха заети от слугите, служещи в замъка. Слугите от кухнята започнаха да носят димящи купи със супа и чинии с горещо и вкусно ядене.
Арабела умираше от глад. Беше забравила отправената от нея заплаха, че ще гладува. Напълни щедро чинията си с риба, агнешко, задушен лук, няколко резена розова шунка, малко заешко, задушени моркови и топъл дъхав сос. Отделно си взе марули и сурови зеленчуци. Всичко това щеше да преглътне с щедра порция кристално червено вино. Хлябът тя натроши на малки парченца, с които щеше да й е по-удобно да попие соса, поднесен с яденето.
Около нея непрекъснато говореха. Тя слушаше с половин ухо разговорите, но ядеше мълчаливо. Беше посветила цялото си внимание на храната, решена да не доставя удоволствие на Тевис Стюарт, и да не му дава възможност да я използва като пионка в играта си срещу Джаспър Кийн. Забеляза, че всички около графа — семейството му, приятелите и слугите, се отнасят с него с любов и уважение. Може би той беше по-добър от Джаспър, но я беше използвал. Да, но и Джаспър Кийн я беше използвал, за да придобие право над „Грейфеър“. Сега тя разбра, че крепостта е била единственият му интерес. Неговият собствен дом — жалко място, беше казал графът — беше разрушен. Той се нуждаеше от Арабела Грей само за едно: крепостта „Грейфеър“. И кралят я беше използвал, а също така и нейната собственост, за да накара сър Джаспър да му служи предано. Арабела си помисли, че братовчед й Ричард сигурно не познава добре сър Джаспър. Сега разбираше, че той може да бъде верен единствено на себе си и на собствените си интереси. Арабела стигна до десерта — крем, в средата на който беше поставена една курабийка.
— Мисля, че може би сме на една и съща възраст, лейди Грей — каза Мег Хамилтън, като се наведе, за да я заговори. — Аз съм почти на четиринайсет.
— И аз — отговори Арабела. — Ще ме наричаш ли Арабела, моля те! И може ли аз да ти викам Мег?
— Да! — отговори Мег и се усмихна, а Арабела видя златисто сияние в очите й, които бяха по-скоро сиви, а не сини и бяха обградени от пясъчножълти мигли. — Разбирам, че положението, в което се намираме, е комплицирано, но мисля, че все пак бихме могли да бъдем приятелки, нали? Не ти си виновна за трудностите, които срещаме всеки ден.