— Не, няма — беше отговорила упорито тя.
— Да, ще тръгнеш с мен, любима — беше отговорил той не по-малко категорично. Юфимия може би не видя решителността, изписала се на лицето на любимия й, но брат й, скрит зад ламперията, ясно я долови. — Ти си моя, Юфимия, и аз няма да позволя на никого, дори на този брат на крал Джеймс, това копеле граф Дънмор, да вземе нещо мое, нещо, на което още не съм се наситил. — Очите му се бяха присвили опасно. Изведнъж той я беше повалил на земята, запретнал полите й с едната си ръка, а с другата извадил члена си от панталона. — Крайно време е, любима, да се примириш с моето малко червейче!
Неочакваната му атака беше накарала Юфимия да запищи като котка, която дерат жива. Тя беше свила дланите си в юмруци и го беше заблъскала по главата, раменете и широките гърди. Това обаче не му беше попречило да влезе в нея. Когато темпото на ритмичните движения се беше усилило, протестите на Юфимия бяха стихнали, а страстта й се беше увеличила. Тя беше започнала да стене от удоволствие, беше разкъсала ризата на гърдите му, а острите й нокти бяха оставили дълбоки кървави следи по гърба му. Той беше успял да я заведе до върха три пъти, преди да си разреши да се погрижи за собственото си удоволствие. Очевидно, никак не беше лесно да бъдат задоволени апетитите му.
Робърт Хамилтън беше видял нарастващия страх в очите на сестра си. Беше отворил тихо вратата и влязъл в библиотеката. Тя го беше видяла и го беше предупредила с поглед да се отдалечи. Младото момче се беше поколебало. Макар да беше порочна, тя все пак му беше сестра. Мускулите по задните части на англичанина се свиваха и отпускаха от усилията му да увеличи темпото. Той беше започнал да крещи високо, защото се доближаваше до върховното удовлетворение. Бедрата на Юфимия правеха енергични движения нагоре, все едно да противодействат на силния му натиск.
— Спаси децата! — беше извикала тя само един-единствен път и го беше отпратила с ръка. Предварително се беше помолила и мислеше, че англичанинът, погълнат от страстта, няма да разбере смисъла на думите й.
Робърт Хамилтън отново се беше поколебал. Въпреки всичко любовта към сестра му разкъсваше сърцето му.
— Бързо! Бързо! — беше го подканила тя.
— Не още, моя шотландска курво! — беше изръмжал сър Джаспър Кийн, защото беше помислил, че тя говори на него — Това е последният път, когато те яздя, и, за Бога, мисля да ти се насладя изцяло! — Той беше удвоил усилията си и беше започнал отново да крещи. Движенията му станаха бързи, диви, краят наближаваше, но все още не идваше.
Като чу думите на англичанина, Робърт Хамилтън се беше оттеглил толкова тихо, колкото и беше влязъл. Изглежда, сър Джаспър най-сетне беше приел решението на Юфимия. Вероятно след като се насладеше на сестра му, щеше да си замине заедно с хората си и щеше да ги остави отново да живеят мирно и спокойно. И все пак, щеше да е много по-добре да останат скрити, докато англичаните си заминат. Знаеше къде може да са се скрили по-малките му брат и сестра. Земята около къщата не предлагаше много възможности за скривалище, особено на по-голяма група хора. Единствено живият плет, който опасваше сградата, можеше да им послужи за убежище. Сигурен беше, че ще ги намери в рова, който, също като живия плет, ограждаше къщата. Старата Уна беше притиснала малкия Джорди до треперещото си от страх тяло, за да не заплаче и по този начин да издаде присъствието им. Мег и Мери се бяха прегърнали здраво, за да се утешат една друга, а очите им се бяха разширили от страх.
— Всичко ще бъде наред, деца — беше им казал той, когато се беше присъединил към тях. Трябваше да клекне, защото ровът беше плитък. — Съвсем скоро англичаните ще си заминат, но вие трябва да стоите много тихо — като мишки, които се крият от котката.
— Ще ни убият ли, ако ни намерят, Роби? — беше попитала с треперещо гласче малката Мери.
— Да — откровено беше отговорил той. В положение като сегашното беше по-добре да говорят направо. От това зависеше животът им.
Виковете на Юфимия го бяха накарали отново да обърне глава към къщата, която се виждаше добре от мястото, където се беше скрил. Сър Джаспър Кийн я влачеше за косите навън от къщата, докато тя се съпротивляваше и го ругаеше, изсипваше върху му насъбрания си гняв. Когато двамата бяха прекрачили прага, момчето беше видяло зад гърбовете им набиращите височина пламъци. Отчаянието му беше безгранично, но то само тихо простена. Проклетото копеле беше запалило „Калкърин Хаус“.
— Джаспър! Джаспър! Не постъпвай така с мен! — Юфимия отчаяно се опитваше да се отскубне от хватката на любовника си.