Графът протегна ръка и изтри от бузата й една почти незабележима сълза. При това нежно докосване очите на Арабела се разшириха още повече. Не беше си и помисляла, че този огромен мъж с гъсти черни вежди, които придават на лицето му свиреп израз, може да бъде толкова нежен. Устните й се разтвориха от изненада, защото това обикновено докосване я накара да потръпне сладостно. „На всяка цена трябва да си открадна целувка“ — помисли си Тевис Стюарт. Беше изненадан от самия себе си, но тя наистина беше прекрасна и той не можеше да й устои. Наведе се напред, хвана с длани решителната й брадичка и докосна с устните си нейните. Той щеше да я целуне! Тя го знаеше. И също не можеше да му устои. Никога преди не беше целувана. Дори от сър Джаспър. По инстинкт, древен като жената, тя разтвори устни и целувката стана по-дълбока. Тя се облегна на възглавницата, а после се плъзна на леглото. Смътно почувства, че завивките се смъкват. И двамата бяха обзети от силна страст, която нарастваше и вече беше непоносима. Боже мой, какво й ставаше? Арабела чувстваше, че й се вие свят. Този мъж беше неин враг, а тя трябваше да се омъжи за него. Освен това приемаше ласките му с готовност, дори нещо повече — беше жадна за тях. Никога не беше си помисляла да целуне сър Джаспър Кийн, но ето че сега дори не й идваше наум да откаже целувките на Тевис Стюарт. Какво й ставаше? Арабела успя да възвърне самообладанието си и го отблъсна. Зашлеви му плесница и изсъска гневно:
— Негодник! Как се осмеляваш!
Графът не беше чак толкова заслепен от сладостта на целувката, та да не забележи, че това е първата й целувка. Не се заблуди нито от това, че тя прие целувката му с готовност, нито от това, че така ревностно протестираше сега. Взе ръцете й в своите и галантно ги целуна.
— Мисля, момиче, че щях да бъда много по-смел, ако ти не беше толкова невинна. Ще се омъжиш за мен, нали? — Той се усмихна, когато тя неохотно кимна с глава. — Тогава сега ще те оставя, защото ако остана по-дълго, ще се намерят хора, които ще кажат, че съм те лишил от девствеността ти. Ти си достатъчно голяма и можеш да се омъжиш, Арабела Грей, но не мисля, че имаш достатъчно опит, за да ми станеш съпруга още сега. Наспи се добре, момиче — и той се изправи.
— Говориш за любовта! — извика му Арабела. — А аз дори не те познавам!
— Ти не познаваше и сър Джаспър Кийн, момиче — каза Тевис Стюарт.
— Да, не го познавах — съгласи се Арабела. — Виж ти, какъв негодник се оказа той!
— Да, момиче — усмихна се горчиво графът. — Но аз ти обещавам, че у мен няма да намериш такъв недостатък.
Той излезе и Флора се върна, широко усмихната.
— В залата говорят, че утре сутринта ще се омъжиш за графа, лейди.
— Да — отговори замислено Арабела.
— Слава на Бога! — възкликна Флора, все така широко усмихната, и легна на малкото легло, което бяха поставили в същата стая.
Старата жена заспа почти мигновено, но Арабела дълго време лежа будна. Днес следобед се беше разхождала с Мег из замъка. Приятелката й, кикотейки се, й беше посочила една малка задна вратичка, която слугите използваха, за да се измъкват навън и да се срещат с любовниците си. Тази вратичка рядко беше заключена.
През деня бяха дали на Арабела вълнена пола, копринена блуза и шал от кариран плат, които да облече, защото нейната рокля беше прекалено елегантна и не можеше да се носи всеки ден. Казаха й, че след няколко дни ще има много и удобни дрехи. Обикновените, небиещи на очи дрехи и задната вратичка щяха да й помогнат да избяга. Нямаше намерение да бяга толкова скоро, но твърдото намерение на графа да се ожени за нея на сутринта не й предоставяше никакъв избор. Ако сплетеше косата си на плитки и загърнеше шала така, че лицето й да не се вижда, може би щеше да мине незабелязана край стражата. Можеше да мине за някоя от слугините, която отива на среща в ранната утрин, преди да поеме многобройните си задължения в замъка. Слугиня, която се възползва от възбудата и суматохата, причинени от новината за женитбата на графа. Трябваше само да не заспива дълбоко, независимо от завладялата я умора.
През цялата нощ Арабела задрямваше и се събуждаше. Тялото й копнееше да се отпусне в сладките прегръдки на съня, но волята й винаги го връщаше в реалността. Щеше да й се наложи да извърви пеш обратния път, а това щеше да трае по-дълго от ездата през хълмовете Шевиот. Ако обаче успееше да тръгне рано, щеше да мине известно време преди да открият бягството й, а тя щеше да се крие всеки път, щом чуе тропота на копита в далечината. Те щяха да я преследват, щяха да се постараят да я върнат в замъка, но предимството щеше да бъде нейно!
Трябваше да си оправи сделките със сър Джаспър Кийн. Той беше глупак, ако мислеше, че тя ще му остави „Грейфеър“. Приказките за нейното „обезчестяване“ нямаше да му помогнат. Дори графът и всичките му хора да я изнасилеха до стените на крепостта, това с нищо нямаше да промени факта, че тя, Арабела Грей, е наследницата, господарката на „Грейфеър“. Крал Ричард беше изпратил сър Джаспър, за да се ожени за нея, а не за майка й. Едва ли беше нейна вината, че беше отвлечена от шотландците. Проблемът със сигурност беше в сър Джаспър, който, вместо да тръгне след нея и да се опита да я спаси, се беше оженил за майка й, за да й открадне наследството, и то още преди шотландците да са изчезнали зад хълмовете. Сър Джаспър беше първият, който я нарече „избухливка“, но той нямаше представа колко е прав. Щеше да му даде такъв урок, какъвто не е получавал през целия си живот. Крал Ричард ще научи колко му е предан неговият благороден рицар. Беше вече очевидно, че сър Джаспър е далеч по-загрижен за собствените си интереси, отколкото за тези на краля. Такъв човек не можеше да бъде оставен на отговорното място като защитник на стратегическа крепост като „Грейфеър“. Арабела щеше да подчертае това пред краля. Думите на графа, че сър Джаспър ще се опита да я убие, не бяха я уплашили. Само да посмееше! Нетърпелива да види настъпването на зората, Арабела се измъкна тихо от леглото и се приближи до тесния прозорец, за да надникне навън. Флора хъркаше силно и Арабела си помисли, че дори цяло стадо диви коне не би могло да я събуди, преди да е настъпило обичайното й време за ставане от сън. Като надникна през прозорчето, видя, че макар небето да е все още черно като бездна, далеч на хоризонта се забелязва сивата светлина на утрото. Арабела тихо, на пръсти, се прокрадна до скрина, вдигна капака и извади новите си дрехи. Облече копринената блуза и тъмната вълнена пола, която завърза на тънката си талия. Обу чифт плетени чорапи. Обувките си взе в ръка, за да може да върви по-тихо и по-бързо из замъка. Внимателно сплете косата си на плитки и ги забоде на върха на главата си с фибите, направени от черупката на костенурка, като се надяваше, че те ще ги задържат. Ако плитките се изплъзнеха, щяха да я издадат. Когато се облече, тя отиде до леглото, взе една от пухените възглавници и я пъхна под завивките така, че на пръв поглед да изглежда, че тя все още спи. Доволна от изобретателността си, Арабела отново отиде до прозореца и видя, че хоризонтът е порозовял, докато небето над него е пепеляво на цвят. Време беше! Тя тихо се измъкна от спалнята и внимателно прекоси другата стая, чиято врата щеше да й позволи да излезе в коридора. Напипа бравата. Пръстите й бяха лепкави от избилата пот. Отвори внимателно вратата само толкова, че да се промъкне отвън, на площадката. Затвори вратата и се облегна на нея. Сърцето й биеше толкова силно, че не чуваше почти нищо друго. Флора продължаваше да хърка ритмично. Убедена, че не е събудила старата жена, Арабела се спусна стремглаво по стръмните стъпала и се озова в коридора на долния стаж. Огледа се предпазливо наоколо, не видя никого и бързо тръгна из замъка. Най-после стигна до вратата, която водеше към двора. Тя придърпа шала върху главата си, промъкна се през вратата и се скри в сянката, която стените хвърляха. Тръгна направо към задната вратичка. Не можеше да повярва на късмета си — все още не беше срещнала никого. Само след броени часове всички ще са заети с приготовленията за сватбата. Дръпна резето и вратата се отвори със скърцане, което я накара да потръпне от страх. В дълбоката тишина на утрото звукът прозвуча необикновено високо. Арабела беше сигурна, че всички в замъка са го чули. Без да погледне назад, тя смело прекрачи навън, обу обувките си и бързо прекоси малкото мостче, което беше прехвърлено над рова с вода. По време на война разрушаваха мостчето и тогава единственият достъп до замъка беше през главният мост. Арабела не спря нито за миг, защото знаеше, че ако се поколебае дори за секунда, ще привлече вниманието към себе си, като по този начин ще рискува да я разпознаят и хванат. Над главата й, по площадката на кулата, крачеха часовоите, но нито един от тях не вдигна тревога. На Арабела едновременно й се плачеше от радост и й се крещеше от облекчение. Пред себе си виждаше плахата поява на слънцето. Пое на юг. Ако слънцето залезеше от дясната й страна, щеше да знае, че все още се движи право на юг, тоест — в правилната посока. Не мислеше, че може да допусне кой знае каква грешка. Позволи си да се усмихне леко, защото беше сигурна, че е успяла. Пое с пълни гърди свежия утринен въздух. Той имаше някакъв странен, сладък аромат. Да, свободата винаги е била толкова сладка!