Никога вече да не си отиде у дома? Очите на Арабела се напълниха със сълзи. До този момент не беше осъзнала колко много всъщност е загубила, и то не поради своя вина. Изведнъж беше обзета от силен гняв. Защото всичко, което беше важно в живота й, всичко, от което зависеше щастието й, беше решавано от някой друг, обикновено мъж. Не беше честно! Тя искаше сама да управлява живота си. Знаеше, че тази мисъл е прекалено смела за мнозина. Майка й, например, би била ужасена. Отец Анселм би й казал, че жените са обвързани с традициите и божите закони и трябва да се подчиняват на мъжа. Но това не означаваше, реши Арабела, че трябва да го правят с радост.
— Какво има, момиче? — попита я графът. — Изглеждаш като буреносен облак.
Острите думи бяха на върха на езика й, но Арабела ги преглътна, внезапно осъзнала, че този начин на поведение е детински. Той не беше виновен за всичко в живота й. Той беше виновен само за последните няколко месеца. Тя трябваше да вземе съдбата си в собствените си ръце. Никой друг нямаше право да се разпорежда с живота й, но нищо не би спечелила с директна атака срещу Тевис Стюарт.
— Ядосана съм — призна тя — от факта, че домът на прадедите ми е в ръцете на чужд човек, който може да успее да го задържи.
— Естествено е да изпитваш гняв, Арабела — каза графът.
— Обещай ми, че ще направиш всичко, за да ми върнеш „Грейфеър“ — каза Арабела. — Не искам кралското злато. Искам си крепостта, моя дом.
— И аз нямам нужда от злато, макар че шотландците обикновено не говорят такива неща — каза той, позволявайки си шега с пословичната шотландска пестеливост. — Но няма да бъде лесно, Арабела. Ще направя всичко възможно, заклевам се.
— Доволна съм, че ще опиташ — отговори му тя, но в сърцето си знаеше, че ако той се провали, тя няма да остави нещата така.
Той й се усмихна и Арабела осъзна, че за първи път вижда Тевис Стюарт да се усмихва. Беше го виждала да се смее, но никога не беше виждала устата му да се разтяга в широка усмивка и да показва ред бели здрави зъби.
— Ти си такова сериозно момиче, Арабела — каза той. — Харесваш ми.
— Радвам се, че е така — отговори му тя, — защото сме обвързани с брак.
Той се засмя.
— Искаш ли да те ухажвам, любима? Нашето запознанство досега едва ли може да се нарече „ухажване“.
Беше ред на Арабела да се засмее.
— Да, наистина не си ме ухажвал така, както съм си представяла, че трябва да бъде ухажвана една девица. По-скоро беше груб и безцеремонен с мен. Мисля, че би ми харесало да ме ухажваш, както ми се полага.
— И колко дълго трябва да продължи ухажването?
— Ако ми доставиш удоволствие, Тевис Стюарт, ще си дойда с теб у дома в „Дънмор“ след сватбата на сестра ти, на пети декември — отговори Арабела. Настъпи дълга тишина, а после тя каза: — Не ме попита какво ще стане, ако ухажването ти не ми достави удоволствие, Тевис.
— Няма нужда да знам — кача тихо той, — защото ще се постарая да ти харесам, моя малка избухливке. — Той повдигна лицето й нагоре и докосна още веднъж устните й със своите. — Никога не съм ухажвал жена, но ти няма да имаш причини да се оплачеш, Арабела, обещавам ти.
Дали целувките му винаги щяха да предизвикват сладостни тръпки в тялото й? Надяваше се, че да. И когато той взе ръката й в огромната си лапа и я поведе през градините на майка си, разумът й като че ли се стопи, а с него и всички разумни мисли. Сега те не говореха, защото им се струваше, че нямат нужда от думи. Септемврийският ден беше ясен и топъл. Над маргаритките кръжаха няколко тлъсти пчели. Нежните им ефирни крилца удряха усилено въздуха и, като по чудо, успяваха да задържат тлъстите им жълто-черни тела.
— Кога ще отидеш в двора? — попита най-накрая Арабела.
— Не и преди да е настъпила Дванайсетата нощ — отговори графът. — Ще те взема със себе си, момиче. И Джейми, и съпругата му, нямат търпение да се запознаят с теб. Сега тук ловът е добър и не ми се иска да напускам „Дънмор“ по средата на ловния сезон, особено след като брат ми няма нужда от мен.