— При Бъруик беше убит баща ми — каза тихо Арабела. — Къде е сега граф Олбъни?
— Мъртъв е. Джейми се опита да спечели верността му, като му даде известна власт. Направи го главен лейтенант на кралството, но още на следващата година граф Олбъни беше хванат да плете нови интриги. Отново избяга в Англия, където научи, че предишният му благодетел, крал Едуард, е мъртъв, а граф Ричард вече е крал Ричард. Ричард нямаше време да се занимава с Олбъни и той отпътува за Франция. Миналата година се опита да превземе Шотландия с помощта на друг бунтовник, който от дълго време беше в изгнание, граф Дъглас. Претърпяха поражение при Локмабен. Дъглас беше хванат и хвърлен в затвора. Олбъни успя да избяга във Франция, където тази пролет беше убит в турнир.
— И така, вашият крал вече не е заплашван от враговете си — каза Арабела.
— Кралете винаги имат врагове, момиче — отбеляза сухо графът. — Повечето крале правят грешка, като се впускат във войни, но брат ми прави огромна грешка, като толкова усърдно се опитва да запази мира между Англия и Шотландия. Благородниците не го разбират, защото не искат да се променят. Но светът около нас се променя.
— Виждам, че изпитваш към крал Джеймс искрена братска обич — отбеляза Арабела. — Приличате ли си с него? Сигурно, щом се разбирате толкова добре.
Тевис Стюарт се засмя.
— Обичам Джейми още откакто бях малко момче. Както вече ти казах, неговата майка беше много мила с моята майка, въпреки трудното положение, в което двете се намираха. Татко беше убит, когато бях само на три години, но кралица Мари не забрави, че аз съм негов син. Когато татко умря, Джейми беше на девет години и майка му го отведе в Роксбърг, показа го на армията и ги накара да постигнат победа в памет на крал Джеймс II. Успя по някакъв начин — шотландците направо пометоха врага и завладяха Роксбърг. Няколко дни по-късно брат ми беше коронясан в абатството Келсо. Но Джейми беше още дете, а кралете деца са опасни, защото много хора искат да управляват чрез тях. Вашият крал Едуард се съюзи с граф Дъглас и лорд Майлс. Тримата искаха да си поделят Шотландия. Така разделената на три Шотландия щеше да бъде васал на Англия. Нашето правителство избегна опасността, като сключи мир с вашия крал. От известно време тук, в Шотландия, се наслаждаваме на мира. Когато Джейми навърши дванайсет, умря и майка му. Загубата беше тежка за всички ни, защото предаността на кралицата към нейния син и към Шотландия имаше голямо значение за страната. Джейми все още имаше отец Кенеди от „Сейнт Андрюз“, който го съветваше и му беше също толкова предан, колкото беше и покойната кралица. Но той почина две години след нея. Тогава бях едва на осем години, но си спомням, че майка ми и вторият ми баща непрекъснато говореха за предстоящи опасности. Джейми беше едва на четиринайсет.
— Те страхуваха ли се, че може да загубиш „Дънмор“? — попита Арабела.
— Не, не мисля, защото „Дънмор“ винаги е бил важно укрепление за Стюартите. По това време Ян Флеминг го ръководеше от мое име, а неговата вярност не можеше да бъде поставяна под въпрос. Мисля, че родителите ми се страхуваха от гражданска война, която щеше да подтикне Англия да нахлуе в страната ни въпреки мирния договор. Но фамилията Бойд спаси всички, като уреди нещата. Те хванаха младия крал при Линлитгоу и го доведоха в Единбург. Сър Алегзандър Бойд беше учител на Джейми във военното изкуство и беше началник на крепостта Единбург, където сега живееше и Джейми. Господи, как мрази той това място дори и днес! Лорд Бойд от Килмарнок, другият конспиратор, изпрати на втория ми баща, лорд Флеминг, писмо, в което се казваше, че трябва да отида в Единбург, за да правя компания на брат си. По това време фамилията Бойд имаше огромна власт и никой нищо не можеше да им откаже. Лорд Бойд беше оженил сина си за сестрата на Джейми, принцеса Мери. Останах при брат си няколко години, докато фамилията Бойд му намери съпруга, принцеса Маргарет от Дания. След сватбата Джейми ме изпрати у дома, в „Дънмор“, като ми каза, че има намерение да наложи кралския си авторитет на хората, които досега са управлявали от негово име. Много се ядосах, когато той ми каза това, защото исках да остана и да се боря рамо до рамо с него с фамилията Бойд, но той не искаше и да чуе. „Ти ми прави компания пра всичките тези години, братко, каза ми той, и компанията ти беше добра, защото си още дете. Ако ти се случи нещо, не бих могъл да живея с чувството за вина, което ще ме преследва до гроб.“ И така, аз се върнах в „Дънмор“. Спомнях си брат си като мил човек, който ме учеше, че мъжът не трябва да бъде жесток, за да бъде смятан за истински мъж.