— Да — съгласи се съпругата му, макар и неохотно. — Вероятно си прав, Ян. Езикът ми винаги изпреварва разума ми. Първо говоря, а после мисля.
Лорд Флеминг стисна рамото на съпруга си.
— Ти нямаш търпение кога Арабела ще се влюби в Тевис, затова ненавиждаш всичко, свързано с нейния дом. Не искаш тя да мисли за дома си, да желае да се завърне в него. Страхуваш се да не я загубиш. Не се страхувай. Тя е негова съпруга. Дай им време и възможност и всичко между тях ще бъде наред. Сега трябва да мислиш за сватбата на нашата Алис, Марджъри.
Лейди Флеминг кимна, погледът й отново се насочи към градината и тя се усмихна.
— Виж, Ян! Той пак я целува!
Ян Флеминг също се усмихна и поклати глава. Досега, след толкова години, трябваше да е свикнал с факта, че съпругата му се интересува от всички и от всичко.
— На момичето като че ли му харесва — отбеляза той.
— Да — каза тихо Марджъри Флеминг. — Ако той я целува така, както ме целуваше неговият баща… — и тя въздъхна силно, а в очите й се появиха сълзи, причинени от спомените за миналото.
Лорд Флеминг отдавна беше приел мисълта, че бащата на Тевис винаги ще заема специално място в сърцето на съпругата му. Тя рядко споменаваше крал Джеймс II. Той не изпитваше ревност, защото тогава Марджъри не беше негова съпруга, нито му беше обещавала нещо. След като се ожениха, тя винаги му беше вярна.
— Както и да я целува Тевис, мила моя — отговори той тихо, — на Арабела очевидно й е приятно, защото май не иска да прекратят забавлението. Чудя се дали не трябва да подражаваме на тези деца, мила. — И лорд Флеминг обърна съпругата си към себе си и страстно я целуна.
— О, Ян! — извика тя, като се изчерви от удоволствие. — Колко си палав!
— Защо забавлението и удоволствията да са само за младите?! — попита той.
— Никога не съм твърдяла, че трябва да бъде така — отговори му тя закачливо. Хвана го за ръка и с усмивка го заведе в спалнята си.
Глава 7
Роуина Кийн се гърчеше от силните родилни болки. Не помнеше, че раждането е толкова болезнено, и нямаше представа, че може да продължи толкова дълго. Болките бяха започнали преди два дни и сега, в нощта на тринайсети ноември, тя знаеше, че и раждането, и животът й са вече към края си. Отец Анселм, да го благослови Господ, остана до леглото й през всичките тези часове. Вече се беше изповядала и беше получила опрощението на църквата. Съжаляваше само за две неща. Че няма да доживее да види отново дъщеря си и да й каже колко много я обича и да й поиска прошка и още, че няма да може да отгледа това свое последно дете, ако то оживее.
Арабела. Любимата й дъщеря. Колко се ядоса Джаспър, когато научи, че момичето е живо и че е съпруга на граф Дънмор. Говореше се, че шотландецът откраднал булката на сър Джаспър, за да замени с нея своята годеница, убита от сър Джаспър. Роуина вече не се изненадваше от това, което хората говореха за съпруга й. Всяка една клюка, рано или късно, по един или друг начин, стигаше и до „Грейфеър“. Тя искаше да пише на Арабела, но Джаспър беше забранил на свещеника да пише на момичето. Надуто повтаряше, че Шотландия е техен враг. Момичето беше избрало съдбата си и сега трябваше да остане там. Ако съжалява, а тя сигурно съжалява, това е истинско нещастие, но само за нея. Никой от обитателите на „Грейфеър“ не трябваше да изпитва съчувствие към нея, нито да се опитва да й помага. Роуина беше изненадана, че сър Джаспър толкова лесно забрави, че Арабела е в Шотландия заради неговите собствени действия, а не по своя вина. Сега, когато чувстваше, че родилните мъки отнемат силите и живота й, Роуина разбра, че не може да напусне тази земя, без да предупреди Арабела за опасностите и за отношението на сър Джаспър към нея. Вече беше много късно да иска прошка от дъщеря си.
— Кажи… на Арабела… — каза с мъка тя, опитвайки се да оформи мислите си. Но дойде още една контракция и отвлече вниманието й. Трябваше обаче да успее да каже каквото си беше наумила, защото то беше много важно. — Кажи на Арабела… да не вярва на Джаспър… защото той е… зъл! — задъхано рече тя, доволна от постигнатия успех.
— Лейди, аз няма да лиша от нищо Арабела, която по право е наследница на „Грейфеър“ — увери я свещеникът. — И нито един човек тук няма да откаже да изпълни предсмъртното ви желание — додаде той като изгледа страшно Елсбет и акушерката, които присъстваха на раждането.