— Ще бъдат ли те в безопасност? — попита тя съпруга си.
— Да, те не са откраднали нищо друго, освен конете. Роуън е достатъчно умен. Ако шотландците ги спрат, ще каже, че иска закрила от графиня Дънмор. Освен това лошото време днес ще задържи повечето хора по домовете им.
Те останаха на прага, докато тъмнината погълна двата коня. Съвсем скоро престанаха да чуват и тропота на копитата им. Фицуотър се усмихна доволен. До зазоряване оставаше повече от час, а денят щеше да бъде мрачен. Почувства първите дъждовни капки по лицето си, хвана съпругата си за ръка и двамата се прибраха в къщата. Положи я в леглото и разхлаби дрехите си. Малката опасност, на която беше изложен, докато извеждаше конете от конюшнята, все пак беше породила у него известно напрежение, което сега започваше да се стопява, а отпускането и душевното спокойствие засилваха плътските му желания. Той се чувстваше млад и много потентен. Розамунд се усмихна и повдигна долната си риза. Фицуотър се засмя приглушено, защото знаеше, че и двамата мислят за едно и също нещо. Имаха още малко време за удоволствия, преди да се заемат с всекидневните си задължения и грижите за децата. Всяка възраст, реши той, си има своите предимства.
А навън вече валеше проливен дъжд. Децата бяха стигнали до първия крайпътен камък, разположен до първия хълм отвъд „Грейфеър“. Лона се загърна плътно в шала на майка си, като тихо проклинаше лошото време. Малко пред нея, Роуън се усмихна, защото чу думите й. Не знаеше, че на нея са й известни такива цветисти изрази. Нали тя, все пак, беше момиче. Той също се загърна по-плътно във вълнената си пелерина и сгуши глава в раменете си. Денят нямаше да е нито лесен, нито приятен. Щеше да измине дълъг път, преди отново да види дома си и топлото си легло. Продължиха да яздят. Нощта се превърна в ден. Дъждът се лееше като сребърен поток от сивото небе. Часовете минаваха, а силата на природната стихия не намаляваше. Яздеха, без да говорят. Лона следваше брат си, който се молеше указанията на баща му за посоката да са точни. Макар че нямаше пътни знаци, нито пък други ориентири, Роуън разбра точно в кой момент и на кое място пресякоха границата и влязоха в Шотландия. Странно, но беше така.
— От другата страна сме, Лона — каза той. — Сигурен съм, че не е много далеч.
И наистина, след по-малко от два часа видяха пред себе си стените на замъка „Дънмор“. Бяха уморени, но въпреки това профучаха по моста. Конете като че ли усещаха, че наближават сух заслон и, може би, храна. Не спряха, докато не преминаха през портата и не се озоваха в четвъртития преден двор на замъка. Роуън плавно се плъзна от гърба на коня, стъпи на земята и срещна любопитния поглед на въоръжен мъж, който бързо се приближи към него и го поздрави.
— Е, е, кои сте вие? — попита ги часовоят.
— Аз съм Роуън, син на Фицуотър, идвам от „Грейфеър“ с личната камериерка на лейди Арабела. Нося съобщение за господарката си.
— Графът и неговата съпруга са в „Глен Айлийн“ за сватбата на сестрата на Негово благородие, която ще бъде след три дни — отговори часовоят.
— Далеко ли е? — попита Роуън. — Можете ли да ми покажете в каква посока е това?
— Три мили, не повече — отговори мъжът. — Изчакайте да получа разрешение от капитана и аз самият ще ви заведа.
Лона кихна веднъж, а после още няколко пъти.
— Господи, момичето е мокро до кости — каза часовоят и я погледна по-внимателно. — Защо не влезете в замъка, където ще ви дадат топла супа, докато се върна?
— Не — каза Лона. — Но ви благодаря, сър. Трябва да стигна при господарката си възможно най-бързо, защото новините, които нося, са много важни.
Мъжът бързо се отдалечи.
Загрижен, Роуън каза:
— Можем да спрем за малко, Лона. Ако искаш.
Момичето поклати глава.
— Вече е почти пладне, Роуън, и става все по-студено. До вечерта дъждът ще се превърне в сняг, а сега се стъмва рано. Декември е. Трябва да се върнеш в „Грейфеър“, преди да са открили, че те няма. Това ще направи Сийгър подозрителен и той ще започне да вре носа си тук и там. А тогава ще разбере, че съм заминала. Ще види, че я няма кобилата на господарката. Ще ти е много трудно да обясниш всичко това на сър Джаспър и въпреки че той казва, че е доволен да остави татко на длъжността капитан на крепостта, Сийгър завижда на мястото и авторитета му. Сега, когато бедната лейди Роуина е мъртва и няма нито един Грей в „Грейфеър“, кой знае какво може да се случи. Времената не са добри, братко, не искам татко да загуби службата си, а семейството ни — дома си. Сър Джаспър няма и капчица добрина в сърцето си.