Господарят на „Калкърин“ нежно подпомогнат да заеме мястото си. Свалиха и ризата му, което го принуди направо да се гмурне под завивките до Алис. Въпреки това гостите успяха да зърнат, макар и за миг, голите му хълбоци. Тържествено донесоха чашата с топлото подкрепително питие и всички отпиха, като се започне от булката и младоженеца, които се опитваха да не обръщат внимание на многозначителните забележки на присъстващите. Когато гостите започнаха един по един да излизат от спалнята, новобрачната двойка въздъхна с облекчение. Шегите се въртяха все около малката Мери Хамилтън, която, като излезе от стаята и затвори вратата след себе си, невинно извика:
— Бог да ви дари със сладка почивка, Роб и Алис.
Алис Хамилтън погледна младия си съпруг и се изкикоти, когато той тихо прошепна в ухото й:
— Днес Господ ни забранява да си почиваме, още по-малко да спим!
Долу, в залата, графът намери майка си и й каза:
— Арабела ще дойде тази вечер с мен в „Дънмор“, мамо. Искаме да си тръгнем възможно най-тихо, без да тръбят фанфари, защото тайната за нашия брак е публично достояние и от двете страни на границата.
Марджъри Флеминг се засмя тихо.
— Тогава ти предлагам да вземеш съпругата си, Стюарт, сине мой, и да се измъкнете сега, докато гостите все още пият и се забавляват.
Той кимна, щастливо усмихнат.
— Още ли не си казал на Арабела за майка й, Тевис? — попита го лейди Флеминг.
— Не, но до утре сутринта тя вече ще знае! Като повечето девици, и тя се срамува от съпруга си. До днес не съм я насилвал. Но не искам тя отново да си намери извинение, за да ми откаже, мамо. Когато успокоя страховете й по отношение на онова неизвестно нещо, което я очаква, ще мога по-добре да я утеша и да пресека сълзите й — каза графът.
Очите на Марджъри Флеминг бяха пълни със сълзи, когато каза.
— Ти не си спомняш много добре баща си, Тевис, но си като него в много отношения. Историята ще запомни Джеймс като твърд и жесток човек, но той можеше да бъде и много нежен, мил, любезен и грижовен. Тази своя страна обаче показваше на много малко хора. Аз обикнах Арабела, но нейният темперамент е горещ, тя лесно избухва и често действа, без да мисли. Ще имаш нужда от всичкото си търпение, за да са гладки отношенията ви. Ще трябва да й покажеш онази своя страна, която баща ти показваше само на мен. Няма да ти бъде лесно, сине.
— Дали някога ще сметнеш, че съм достатъчно голям и не се нуждая от съветите ти? — запита я дяволито синът й.
— Разбира се, че не — отговори тя. — Всеки мъж би трябвало да слуша майка си, независимо от възрастта, която е стигнал. — Тя го целуна по гладко избръснатата буза и каза: — Ще изпратя Флора и Лона в „Дънмор“ утре. Вземи съпругата си и тръгвай.
Той й целуна ръка и с усмивка се отдалечи от нея. Погледът му търсеше Арабела. Най-после я видя. Беше в другия край на залата и оживено разговаряше с Мег Хамилтън. Той я прегърна през кръста и тихо й прошепна:
— Кажи на Маргарет „лека нощ“, момиче. Време е да тръгваме, и то колкото можем по-дискретно.
Мег ококори широко очи, защото много правилно изтълкува думите му. Като видя паниката в очите на приятелката си, тя бързо направи реверанс и каза:
— Лека нощ, Арабела. Лека нощ, господарю. — И бързо се отдалечи, като търсеше някого, с когото би могла да поговори. Лейди Марджъри. Мери. Който и да е.
— Вече говорих с майка си, момиче. Тя казва, че точно сега е подходящият момент да се измъкнем. Флора и Лона ще се върнат в „Дънмор“. — Ръката му все още беше на кръста й. Той я поведе през залата. — Донеси пелерината на дамата — каза той на слугата в преддверието. — И изпрати някого веднага да доведе конете ни.
— Да, господарю — отвърна покорно слугата. Арабела беше онемяла. Страхуваше се и беше нервна.
— Дрехите ми… — направи слаб опит да възрази тя.
— Вещите ти ще пристигнат утре, с Флора и Лона — каза той тихо и я прегърна, за да я успокои. — Не се страхувай, Арабела Стюарт. Обичам те.
— Достатъчно ли ме обичаш, за да ме оставиш още малко тук? — попита го тя.
Той се засмя нежно.
— Момиче, момиче, правиш от мухата слон. Искам да си дойдеш вкъщи, за да те обичам, а не за да те изям жива. Ти си моя съпруга вече повече от шест месеца. Аз бях търпелив, но, колкото по-дълго отлагаме събирането си, толкова по-страшен ще ти се струва актът на любовта. Да не би да си чула от спалнята на младоженците да долитат писъци и викове на ужас и болка?
Арабела поклати глава и каза:
— Сигурна съм, че Робърт още не е успял… — Думите й заглъхнаха.
Той се усмихна дяволито.
— Може би. А може би не, момиче, но едно нещо знам със сигурност. И двамата — и той, и сестра ми — нямаха търпение да го направят. Аз също нямам търпение да те взема в обятията си. Любовта е сладка, моя мила Арабела.