— И понякога — горчива — каза Арабела.
— Да, понякога — горчива — отговори честно той. — Но по-често ще бъде сладка, обещавам ти.
Завръщането на слугата с връхните им дрехи сложи край на разговора им. Графът нежно и внимателно загърна раменете на Арабела с кадифената пелерина, обточена с хермелинови кожи. Със сигурни пръсти той завърза вървите и сложи качулката на главата й. После бързо се загърна в собствената си наметка, хвана съпругата си за ръката и бързо я преведе през входната врата на Шевиот Корт. Навън ги чакаха конете им. Той повдигна Арабела, помогна й да седне на гърба на малката си сива кобила и възседна жребеца си. Арабела си помисли, че вече няма връщане назад. И от какво, за Бога, толкова се страхуваше тя? Но всъщност знаеше от какво се страхува. Действията на майка й бяха разкрили, че страстта е също толкова силно оръжие, колкото и всички други, използвани от мъжа срещу жената. Не знаеше дали иска да изпитва привързаност към този мъж, да зависи от него, а и от който и да е друг. Не искаше да бъде окована в още едни вериги. Отново, за кой ли път, беше безпомощна и не можеше сама да реши каква да бъде съдбата й. И съдбата на „Грейфеър“. Все пак, щом мъжът можеше да привърже жената към себе си по този начин, нима не беше възможно жената, по същия начин, да го оплете в мрежите си? Трябваше да се възползва от възможността да узнае отговора на този въпрос. И ако не беше така, ако не успееше, тогава какво й оставаше?
— Мадам? — Тонът му беше въпросителен.
Арабела погледна съпруга си и му се усмихна срамежливо.
— Вече съм готова да дойда у дома — каза тя.
Глава 8
Докато графът и графинята на „Дънмор“ преминаваха по подвижния мост, всички в замъка благоразумно се бяха изпокрили и мълчаха. Когато господарите спряха в средата на четвъртития двор, един от конярите притича, за да поеме юздите на конете. Преди да стори това, той се поклони леко.
— Имаш ли нужда да се подкрепиш, любима? — любезно се информира графът, докато се изкачваха по стъпалата, водещи към входната врата.
— Не, сър — отговори тя тихо, а после леко изпищя, изненадана. Той я беше вдигнал и явно имаше намерение да я пренесе на ръце през прага на дома си.
— Въпреки че се оженихме тук — каза й той, — не си влизала в замъка „Дънмор“ като моя съпруга. Това е твоят дом, Арабела Стюарт, и аз от цялото си сърце те приветствам с добре дошла. От времето на баба ми тук не е имало господарка. Нейният портрет можеш да видиш в семейната галерия. Ще ти покажа утре. Тя се казвала Джейн Гордън и била най-малката дъщеря на благородно семейство от планините.
Слугата, който отвори вратата и я задържа, докато графът пренесе през прага красивата си съпруга, дори не мигна. Но не успя да се сдържи и се усмихна щастливо, когато графът започна да се изкачва по главното стълбище. Съпругата му все още беше сгушена на гърдите му. Съвсем скоро в „Дънмор“ отново щеше да има деца. Слава Богу!
Графът се спря пред вратата на стаите си и макар да му беше трудно, я отвори с една ръка. Влезе във всекидневната и ритна вратата с крак, за да се затвори. Калъм, личният му камериер, не се виждаше никъде. Графът се усмихна. Калъм можеше да бъде невероятно дискретен. Графът сложи съпругата си да седне на дивана и я целуна нежно.
— Аз съм горд човек, Арабела Стюарт, и затова ти напомням, че във вените на нашите деца ще тече кръвта на шотландските крале. Сигурен съм, че и в най-смелите си мечти баща ти, Бог да даде мир на душата му, не си е представял, че можеш да сключиш такъв блестящ брак. Той нямаше да одобри женитбата ти с онзи страхливец, когото ти беше избрал братовчед ти Ричард. Той не притежава чувство за чест, щом не се втурна след откраднатата си годеница. Вместо това принуди безпомощната ти майка да се венчае за него, за да ти отнеме наследството. Заклевам ти се, Арабела Стюарт, в нашата първа брачна нощ, че няма да намеря покой, докато не раздам справедливост над сър Джаспър Кийн и че ще направя всичко възможно да си получиш обратно крепостта, твоя любим дом. И въпреки това не бива да забравяш, че съм просто човек. Мога само да се опитам.
Тя кимна, разчувствана от думите му. Знаеше толкова малко за този човек, който беше неин съпруг. Започваше да проумява, че той е загадка и че ако успее да нареди всички парченца от мозайката, ще надникне в душата на човек с богата душевност. Чудеше се дали въобще някога ще успее да го опознае напълно.
— Като моя съпруга, нищо няма да ти липсва, Арабела — каза й нежно той и я въведе в спалнята. — Аз мога да бъда твърд и жесток, но ако ми позволиш, мога да те направя и много щастлива, любима! — Той докосна с устни челото й, развърза пелерината й и я остави на близкия стол. Обърна я с гръб към себе си и започна да развързва роклята й с умелите си пръсти.