Доволен, че младата му съпруга най-после опознава изцяло страстта, Тевис Стюарт се отдаде на второто си освобождение. Удовлетворен, той притисна Арабела в прегръдките си. Беше силно изненадан, когато тя само въздъхна дълбоко и потъна в дълбок сън. Той се усмихна. Това момиче или щеше да го убие, или щеше да го направи най-щастливия мъж на земята, помисли си той. Не беше сигурен дали някога ще се насити изцяло на младата си съпруга, но знаеше едно: че този брак, сключен набързо, ще бъде добре консумиран, когато зората грейне над замъка „Дънмор“. Като знаеше, че утрото е по-мъдро от вечерта, графът също реши да се отпусне в прегръдките на съня.
Когато се събуди, беше още тъмно. В стаята беше студено и той се досети, че огънят е загаснал. Арабела лежеше до него, сгушила се в тялото му като малко котенце. Топлият й дъх галеше рамото му. Графът внимателно стана от леглото. Отиде до камината, в която въглените все още тлееха. Жаравата беше наситено оранжева. Той коленичи, сложи нов пън в огъня и го раздуха, докато пламъците отново се вдигнаха високо и хвърлиха весели жълти пламъци из стаята.
— Тевис?
Когато чу гласа й, той се доближи до брачното им ложе.
— Огънят щеше да загасне, любима — каза той и я взе в прегръдките си.
— Дали Лона и Флора ще дойдат днес тук? — попита го тя, все още сънена.
— Да — отговори той.
— Все още не съм разпитала Лона как живеят в „Грейфеър“ под командването на сър Джаспър, нито пък съм чула нещо за майка си. Раждането сигурно вече наближава.
Тевис разбра, че вече трябва да й каже. Сега. Преди да е настъпило утрото, преди Лона да дойде. Не оставаше никакво време. Прегърна я по-здраво.
— Лона наистина има новини за майка ти, любима — поде той и почувства как тялото й се напрегна. — Сигурно си много ядосана на Лона — продължи бързо той. — Аз не й позволих да говори с теб, за да не ти развали настроението преди сватбата на Алис и Роб Можеш ли да ме разбереш, момиче?
Тя кимна. Чувстваше тежест в стомаха си. Мама! Думата отекна в съзнанието й и тя се сети, преди още Тевис да е казал и дума. Тя знаеше!
— Майка ти е мъртва, Арабела, а също така и детето. — Остави й време да осмисли казаното. Когато тя не отрони и дума, той продължи: — Сър Джаспър не й разрешил да ти пише, но отец Анселм и добрият Фицуотър решили да изпратят Лона, за да ти доведе кобилата и да ти каже за смъртта на майка ти. Майка ти искала да знаеш, че те обича и че се надява да й простиш.
Арабела заплака. Мъката й беше много силна, всепоглъщаща, риданията й бяха глухи, приличаха на лай. Сърцето на Тевис се разкъсваше от мъка.
— Да й простя? Искала е да й простя? Защо има нужда от моята прошка, Тевис? Тя ме спаси от онзи ужасен мъж. Нито за миг не съм повярвала, че тя наистина го обича. Беше самотна след смъртта на татко, а не можеше да се справи с работата в крепостта без мъжка помощ.
— Ти не си като нея, нали? — отбеляза той.
Тя вдигна поглед към лицето му, очите й бяха пълни със сълзи. Поклати леко глава и простичко каза:
— Не.
Той я притисна по-силно към себе си. Тя се отдаде на мъката си, а той шепнеше мили думи в ухото й, утешаваше я. Най-после мъката й утихна. Тя изпита облекчение, защото плачът я беше уморил.
— Сега съм сама — каза тя.
— Имаш мен, момиче — отговори тихо той.
Тя отново вдигна поглед към него. Очите й бяха сериозни, замислени. Той беше добър човек, този неин огромен съпруг, който я открадна от „Грейфеър“, който се ожени за нея, изпълнен с гняв, а снощи, с любов и нежност, я направи жена. Обви врата му с ръце и отново заплака. Колко щастлива беше, че има Тевис Стюарт! Защо тя да бъде благословена, а сладката й глупавичка майка да е така прокълната! Като че ли прочел мислите й, граф Дънмор утешително каза:
— Не мисли за това. Твоята майка сега е на небето, при баща ти. Мисля, че е много по-щастлива от преди, защото е с него.
— Всичко е по вина на сър Джаспър Кийн — каза Арабела. Изведнъж гласът й беше станал твърд, неумолим.
— Да — съгласи се графът. — Можеш да бъдеш сигурна, малката ми, че този дявол ще си плати за лошите деяния. Ще се погрижа за това, обещавам ти.
— Да, трябва да го накараш да си плати, Тевис Стюарт, защото има само двама души на света, които могат да го принудят да го направи. Ти и аз.
В следващите няколко месеца Тевис щеше да си спомня тези нейни думи с все по-голям страх и лоши предчувствия. Но в този миг той беше доволен, че може да я утеши с любовта си.
ЧАСТ II
Нейно Благородие Графиня Дънмор
Глава 9
— Тевис! Добре дошъл, човече! Добре дошъл! — Кралят на Шотландия направи крачка напред, за да поздрави своя полубрат, и топло го прегърна. Той беше красив мъж, имаше кожата на майка си, която беше французойка, и прекрасни черни очи. Като освободи от прегръдките си своя по-малък, но по-висок брат, той каза: — А това момиче е твоята съпруга, нали?