— Вивека нямаше да обяви интервюто, ако не вярваше, че ще се състои!
— Така ли мислиш? Заблуждаваш се, драга. Длъжна бе да го обяви, за да не изпадне в неудобно положение, ако Хънтър все пак, по някаква случайност, се съгласи да разговаря с теб.
— Адам щеше да ми каже… щеше да ме предупреди — промълви Гейлън.
— Каза ти го в очите!
— Трябваше да предупреди Вивека…
— Тя е достатъчно опитна, отдавна е в бранша! Пък и — кой знае — може да стане чудо! Може би дълбоко греша…
— За какво? — прекъсна го Адам, който се бе приближил незабелязано. По петите го следваше Уоли, операторът, с когото Гейлън работеше, докато Пол отсъстваше. От първия миг й бе станал симпатичен — показа й снимките на съпругата и децата си, които носеше в портфейла си, призна, че се е възхищавал от смелостта на Мариан, но дружелюбното му поведение подсказа на Гейлън, че е готов да й даде шанс да прояви способностите си въпреки предаността му към мъртвата.
Разликата в поведението на Адам и Уоли беше поразителна, ала сега беше още по-подчертана. Водещият изглеждаше спокоен, самоуверен и отпочинал. Изражението на оператора, както винаги, издаваше мекушавост и несигурност. Имаше вид на човек, уморен до смърт и на прага на нервна криза.
— Уоли, какво ти е? Добре ли си?
— Разбира се, Гейлън. Благодаря за вниманието. Знаеш ли цяла нощ не съм мигнал. Гледах репортажите и си мислех, че сигурно щях да полудея от страх, ако моята Ани бе сред заложничките!
— За какво разговаряхте с Пол? — намеси се Адам.
— Ами… той смята, че обещанието на лейтенант Хънтър да даде интервю за Кей Си Ар е било уловка — отвърна тя, а наум си каза: „Опитният преговарящ е измислил начин да се отърве от некадърната и доверчива репортерка.“
Адам смръщи вежди, сетне побърза да я успокои:
— Дори да е така, той ще се злепостави пред зрителите, не ти. Смело напред, Гейлън. Накарай Лукас Хънтър да изпълни обещанието си и не му спестявай неудобните въпроси!
Пета глава
Гейлън се питаше дали наистина възнамерява да зададе неудобни въпроси на непристъпния лейтенант. Би ли се осмелила да го попита: „Какъв отпечатък оставят върху душата и сърцето ти почти ежедневните срещи с безумци? Не ти ли тежи на съвестта смъртта на Моника, Марша и Кей? Тези ослепително красиви жени, които си обичал, убити от психопат…
Скърбиш ли, задето си загубил любовта им? Или те измъчва само безсилен гняв от наглостта на престъпника, отправил ти това предизвикателство — да избива любовниците ти…“
Знаеше, че Лукас още е в караваната.
И че в момента е сам.
Цялата нощ бе прекарала наоколо и видя униформените полицаи, които влизаха и излизаха от командния пункт. Малко след приключването на кризата Лукас Хънтър остана сам. Подобно на прочут театрален актьор той изчакваше да си отиде и последният зрител от публиката, прекланяща се пред таланта му. А може би също като на актьора и на него му трябваше време да си възвърне силите след майсторското, но уморително пресъздаване на образа, да прекрачи границата между въображаемото и действителността. И тъй като Лукас Хънтър бе лейтенант от отдел „Убийства“, навярно бе по-правилно да се каже, че напуска света на безумието и се връща към живота.
Към живота ли? „Не — помисли Гейлън. — Връща се към смъртта. Към убийствата…“
Лейтенант Хънтър се бе върнал в Манхатън да отмъщава.
— Изглежда, нашето птиченце е излетяло от клетката — насмешливо подхвърли Пол, след като тя почука на вратата на караваната, но не получи отговор.
— Не е вярно. Сигурно не е чул…
Вратата се отвори, преди Гейлън да почука повторно, и младата жена получи отговор на безмълвните си въпроси. Сблъсъците с лудостта действаха пагубно на лейтенант Хънтър.
Беше блед като платно, изглеждаше напрегнат, а сивите му очи бяха потъмнели. Ала щом я видя, изражението му се смекчи.
— Здравей отново — промълви. — Май е време за обещаното интервю.
„Не! — мислено възкликна тя. — За нищо на света не бих те накарала отново да изпиташ мъчителното преживяване! Особено сега, когато ме гледаш така, сякаш…“
Ала нежността в погледа му, която я беше разтърсила, вече бе помръкнала, като че не я бе имало. Сивите му очи отново бяха непроницаеми. Обърна се към Пол и безцеремонно подхвърли:
— Май те познавам отнякъде.
— Навремето бях полицейски фотограф.
Изражението на Лукас Хънтър бе непроницаемо, сякаш лицето му бе изсечено от гранит.