— Да, сега си спомних. С Гейлън трябва да поговорим насаме, преди да заснемеш интервюто. Остави ни, ако обичаш.
— Дадено — отвърна операторът, макар да се почувства като ученик, когото строгият преподавател е изгонил от час. Обърна се и през рамо подхвърли злобно към колежката си: — Ще бъда отвън, ако случайно ти потрябвам.
Лукас и Гейлън останаха сами в полумрака на караваната.
Навън се зазоряваше, ала дори плахото зимно слънце да се бе появило на изток, високата сграда на болницата препречваше светлината.
Но и в сумрака на утрото Лукас ясно виждаше младата жена. Дали защото притежаваше способността да наднича в сенките? Струваше му се, че Гейлън е обгърната от някакво сияние, от някакъв ореол…
Червеникавата й коса, покрита с капчици влага, проблясваше, като че някой бе разпилял диаманти сред буйни пламъци. Непокорните й къдрици обрамчваха снежнобялото й лице и подчертаваха красивите й очи.
Никога не бе виждал такива очи — сапфирено сини като небето през първия безоблачен ден след дълга и студена зима, безбрежна синева, предвестник на пролетта…
Очите й имаха цвета на пролетното небе, но в погледа й се четеше безнадеждност, като че сърцето й бе сковано от лед.
Беше висока, малко по-дребна от него.
Представи си какви подигравки е трябвало да изтърпи като дете, задето е била най-високото момиче в класа години наред, и какъв отпечатък бе оставило това в душата й.
Но бе издържала. Гейлън Чандлър бе създание от пламък и лед, крехко, но и жилаво, изпълнено с решителност, но и с примирение…
— Няма да ми дадете интервю — прошепна. — Затова ли поискахте да останем сами?
„Как ли ще постъпи, ако й откажа? — запита се Лукас. — Ще се нацупи ли? Или ще ми вдигне скандал?“ Реши, че Гейлън няма да стори нищо такова, само ще кимне царствено и ще приеме поредния убийствен удар така, сякаш го е заслужила.
— Напротив — отвърна й.
Очите й се разшириха от изненада:
— Но отначало смятахте да ме отпратите, нали? — промълви Гейлън, питайки се какво го е накарало да промени решението си. Навярно някой колега му е разказал как е станала за посмешище, може би дори му е донесъл петъчния вестник с унищожителния материал за нея. — Съжалили сте ме, така ли? Проявявате любезност…
Думите й изненадаха Лукас, макар да бе човек, който запазваше хладнокръвие и при най-потресаващите гледки.
— Да те съжаля? Не познавам това чувство. — Устните му се разтегнаха в усмивка, която смекчи суровото му изражение. — Нито пък съм от хората, проявяващи любезност.
— Тогава защо променихте решението си?
„Защо ли?“ — запита се и той. Защото изпитваше странно привличане към това създание с огнена коса и грозно палто, към тази жена с разбити мечти…
— Защото обещах — промърмори.
— Хората обикновено не спазват обещанията си — прошепна Гейлън.
„Вярно е! — каза си Лукас. — Почти никога! Какви ли неизпълнени обещания са те наранили толкова дълбоко?“
— Този път ще останеш изненадана — подхвърли престорено шеговито, сетне лицето му стана сериозно: — Но за да протече интервюто по-гладко, предлагам предварително да уточним няколко основни правила.
Гейлън очакваше подобен ход. Докато беше съдебна репортерка, бе интервюирала адвокати, прокурори и полицейски служители. Всички — без изключение — държаха „да уточнят основните правила“. Знаеше, че ако се съгласи, лейтенант Лукас Хънтър ще изброи изискванията си, може би минута-две ще поспорят, докато постигнат съгласие, после тя ще повика Пол… не… нека още малко да са сами…
— Не си ли съгласна? — прекъсна трескавите й мисли гласът му.
— Ако не възразявате, предпочитам да обсъдим как ще протече интервюто — смотолеви Гейлън.
— Нямам нищо против. Предлагам да ми говориш на „ти“. Между другото, казвам се Лукас Хънтър.
— Известно ми е. Отначало не знаех с кого съм разговаряла, но бързо ме осведомиха.
— Настани се удобно. Дай ми палтото и ръкавиците си.
Тя смаяно го изгледа. Този изискан мъж явно не се гнусеше да докосне палтото й, което Розалин бе нарекла „онази отвратителна горна дреха, каквато би облякла само клошарка“, а Гейлън носеше по времето, когато бе съдебен репортер.
Лукас Хънтър предлагаше да вземе палтото й, но това не беше всичко — жестът му издаваше желание да се грижи за нея, да я закриля, ако тя му позволи да я докосне.