— Тайнствената непозната… — повтори Гейлън и вдигна поглед. Очакваше да види присмехулното изражение на Лукас, но остана излъгана.
— Сестра Кейси отказа да ни съобщи името й — продължи той, сякаш не я бе чул. — Щедрата дарителка изрично предупредила, че иска да остане анонимна. Отначало Кейси се учудила, но се съгласила. Ала когато дарителката станала известна на цял Манхатън, вече трябвало да се срещат тайно във фоайето на болницата или на служебния паркинг. Снощи Кейси била много заета и не могла да напусне отделението, затова тайнствената непозната лично раздала куклите на момиченцата. Сестрата пишеше, че сякаш децата получили късче радост, толкова били щастливи. Пишеше още, че дрехите на куклите са толкова интересни и така майсторски изработени, че представляват истински произведения на изкуството. Освен това били ушити на ръка. Питам се каква ли е причината.
Гейлън внезапно осъзна, че е подложена на разпит. Подходът на лейтенант Лукас Хънтър бе толкова умел, че й идваше веднага да изповяда пред него най-съкровените си тайни.
— Може би — подхвана предпазливо — защото куклите са много малки, по-лесно е дрехите им да се ушият на ръка.
„На ръка“ — мислено повтори Лукас и неволно погледна ръцете й, скрити в тюркоазните ръкавици. Запита се как ли изглеждат пръстите й, когато ловко боравят с иглата и копринения конец.
— Като размислих — продължи той, — стигнах до извода, че щом тайнствената непозната често пътува — казала е на сестра Кейси, че е подарявала кукли на малките пациентки в различни градове, — й е невъзможно да носи със себе си шевна машина.
Разбира се, това беше истинската причина дрехите на куклите да бъдат шити на ръка. Гейлън се почувства още по-нищожна и жалка, след като той бе разгадал тайната. Спомни си самотните вечери в скромната хотелска стая, където след целодневно изтощително тичане из съдебните зали се прибираше и се захващаше да шие кукленски дрешки.
— Може би имаш право — промълви и в гласа й се прокрадна неописуема тъга. За миг заприлича на нещастно дете, сетне отново надяна маската на самоуверена репортерка: — Наистина ли снощи непознатата е занесла в болницата кукли?
— Занесла им е радост — промълви Лукас и добави: — Добре че е отишла, преди Антъни да нахлуе в отделението. Когато се затворил с осемте момиченца в стаята, те притискали куклите до гърдите си също като Сара. Навярно му се е сторило, че е заобиколен от малки вещици, които му правят магии. Тогава ми каза, че не издържа повече, че е готов да се предаде. Историята е много любопитна, нали? Жалко, че не може да стане достояние на медиите.
— Защо?
— Защото ще се разкрие самоличността на тайнствената непозната. Хубаво би било нашите съграждани да узнаят за нейната щедрост и доброта. Сигурен съм, че историята ще допадне на журналистите. Но те никога няма да я научат, защото по-важна е волята на безкористната дарителка.
„Той ме закриля! — помисли си Гейлън. — Съобразява се с мен, с желанията ми.“ А погледът му сякаш я галеше, караше я да се чувства красива и желана.
„Не може да бъде! — възкликна мислено. — Престани да ме мамиш! Не бих го понесла!“
С усилие извърна поглед, макар че сивите му очи я привличаха с магнетизма си. За миг се озова в миналото, тлеещо под пепелта на забравата, сетне се върна към действителността и престорено небрежно подхвърли:
— Историята с куклите наистина е любопитна, но повече ме интересува мистерията около цигарите.
Лукас вдигна вежди, очите му блеснаха като кинжали:
— Не разбирам за какво намекваш, Гейлън.
— Ще ти обясня. С Антъни имахте по три пакета цигари. Когато за пръв път разговарях с теб, забелязах как бавно и ритмично дърпаш от цигарата.
— Направило ти е впечатление, че пуша по особен начин, така ли?
— Мисля, че си непушач.
Той отметна глава и приглади гарвановочерната си коса.
— Да речем, че е вярно. Защо тогава снощи пушех?
— Защото си подражавал на Антъни. Искал си да разбереш как му действа никотинът, дали успокоява нервите, или предизвиква възбуда.
— Но нали си забелязала, че бавно и някак ритмично дърпам от цигарата?
— Да. Ето така. — Ръката й ритмично се задвижи нагоре-надолу като тюркоазен метроном. — Може би чрез изпушените цигари безумецът е измервал времето. Може би си е казал, че ако условията му не бъдат изпълнени, когато цигарите му свършат, ще взриви гранатата. Предполагам, че е пушел нервно, на пресекулки. Нямало е как да му подражаваш точно, затова пушеше бавно и ритмично с надеждата да изравниш темпото си с неговото.