— За да ти даде време да размислиш ли?
— Да.
Той погледна кашоните, в които Гейлън възнамеряваше да събере вещите си. Ясно беше, че няма да промени решението си. Че не желае да го промени. Изпитваше отчаяно желание да напусне Ню Йорк.
— Може би… — промърмори — наистина трябва да заминеш.
— Нима?
— Не ме разбирай погрешно, Гейлън. Твоята помощ ми е необходима… всъщност ще бъде безценна. Но онова, което те очаква, ще бъде доста неприятно… — Знаеше, че може да я защити, че няма да допусне и косъм да падне от главата й, но не бе в състояние да контролира изявленията на убиеца. — Онзи тип ще ти наговори какво ли не.
Ала тя не го слушаше. В съзнанието й отекваха думите му: „Твоята помощ ми е необходима… всъщност ще бъде безценна.“ А самотното й сърце ги перифразираше: „Ти си ми необходима… безценна…“
— Няма да замина, лейтенант. Оставам в Ню Йорк. В Кей Си Ар.
— Добре — промълви той. Гейлън ще остане в Ню Йорк, заедно ще заловят убиеца и… Още не му се искаше да говори за смърт. Погледът му попадна на канапето. — Куклите също остават, нали? — подхвърли шеговито, за да разведри атмосферата.
— Нямаше да ги взема със себе си.
— В болницата ли щеше да ги занесеш? Кога?
— Обещах на Кейси да бъда там в два следобед в неделя.
— Мисля, че ще го уредим — промърмори Лукас и си каза: „Независимо какво е намислил престъпникът.“ Убиецът не можеше да попречи на „тайнствената непозната“ да изпълни обещанието, дадено на Кейси и на малките пациентки. Красивите кукли — пратенички на радостта — щяха да бъдат занесени в уговорения час. — Никога не съм предполагал, че съществуват толкова различни кукли Барби.
— Барби вече е на мода. „Приемат“ я и в най-благовъзпитаните семейства.
— Долавям в тона ти неодобрение. Защо?
— Грешиш. Само че винаги съм отричала теорията за „унищожаване на самоуважението“, според която момиченцето, притежаващо красива русокоса кукла, се стреми да прилича на нея, а когато разбере, че мечтата му е неосъществима, изпада в тежка депресия или умира.
— Умира ли!?
— Да — поради системно гладуване, след неуспешна пластична операция или поради други крайни мерки, на които девойката се е подлагала, за да постигне идеалната кукленска красота.
— А ти коя теория подкрепяш?
— Вярвам, че Барби са като другите кукли — приятелки, а не съперници. — Тя сви рамене и тръсна глава, червеникавите й къдри затанцуваха. — Не виждам нищо лошо всяко момиченце да има красива, изящна приятелка, с която винаги да бъдат заедно.
— Коя от тези красавици е твоята приятелка? — попита Лукас. Искаше му се да добави: „Покажи ми куклата, която в детството ти е била твоя вярна спътница, дори когато други са нарушавали обещанията си. Тя още е до теб, не те осъжда строго, за разлика от други, никога не се е разочаровала от теб. Покажи ми я, Гейлън! Запознай ме с русокосата си красива приятелка от пластмаса, нека колкото е възможно по-дълго разговаряме за кукли, не за смърт!“.
Ала тя не му посочи гордо любимката си, само сините й очи потъмняха и Лукас видя в тях онова, което се стараеше да избегне — усещането за безвъзвратна загуба… за смърт.
— Никоя — промълви Гейлън.
— Къде е твоята вярна приятелка?
Тя отново сви рамене:
— Не зная. Всъщност принадлежеше… принадлежеше на майка ми. Когато напуснах дома й, не взех със себе си нейната Барби.
„Домът на майка й. Куклата на майка й. Странно, Барби е принадлежала на майката, не на детето“ — помисли си Лукас. Изглежда, тази жена, която бе постоянно в движение и чиито вещи се побираха в четири кашона с нарисувани на тях платноходи, беше бездомна като него.
Хората биха се изсмели, ако чуеха, че Лукас Хънтър се счита за бездомник. Макар да обитаваше разкошно жилище, той не го смяташе за свой дом.
Гейлън пристъпи към канапето с куклите, но изведнъж спря и се втренчи в масичката със стъкления плот. Сетне с изящния си пръст очерта криволичеща пътека между макарите с конци и спря до позлатена топлийка с изумруденозелена главичка. Спомни си детското стихотворение: „Прекръсти се и ако тайната ти издадеш, в окото си игла ще забодеш.“ Докосна върха на иглата и прошепна:
— Онзи човек наистина ли…
„Не искам да знаеш какво прави!“ — каза си Лукас, но нямаше избор. Убиецът го беше изпреварил.
— Да, избожда очите на жертвите си — отговори. — Но след като вече са мъртви.