За миг тя стисна клепачи, после, без да откъсва поглед от иглата, зададе нов въпрос:
— Как ги убива?
— С нож.
— Да, знам. Споменато е във всяка вестникарска публикация. Но искам да знам по какъв начин го прави.
— Гейлън!
— Моля те, трябва да знам! Няма да го разглася…
— Зная.
— Как са умрели бедните жени?
„Как ли? — безмълвно повтори той. — По един ужасен, жесток начин!“ Внезапно го побиха тръпки, ледени пръсти стиснаха сърцето му в безмилостна хватка, пред очите му сякаш падна алена завеса.
— Прерязва гърлата им — отвърна. — Не усещат болка… но е ужасяващо.
— Очертава ли с ножа кръст на гърдите им?
— Да. След като вече са мъртви…
— А… прави ли им нещо друго? — задавено попита тя. Страхуваше се от отговора, но искаше да го чуе.
— Не.
Гейлън вдигна поглед, изкривеното й от ужас лице сякаш бе обрамчено от вкаменени пламъци.
— Мисли се за недосегаем, нали?
— Илюзорна самонадеяност, присъща на мегаломаните — обясни Лукас.
— Да, наистина е мегаломан…
— Но високомерието му ще го погуби. Вече е допуснал фатална грешка.
— Защото се свърза с мен ли?
— Точно така. Ще го заловим, Гейлън. Ще го заловим, кълна се!
Той довърши огледа на апартамента, макар да знаеше, че не е необходимо. Търсеше нещо, което да му подскаже за личния живот, за вкусовете на Гейлън — снимки на приятели, на майка й, дори на куклата Барби, ароматизирани свещи, порцеланови фигурки, ярки плакати в позлатени рамки.
Ала не видя нищо подобно. Абсолютно нищо. Погледът му попадна върху книгата на нощното шкафче. Интересно му бе да разбере какво чете Гейлън, преди да се пренесе в страната на сънищата. Пристъпи към леглото, като се стараеше да укроти сърцето си, да обуздае гнева си, да говори спокойно.
— „Разговори с Бог“. — Прочете заглавието, подлагайки на изпитание самоконтрола си. Туптенето на сърцето му сякаш заглушаваше всички звуци… докато Гейлън тихо проговори:
— Заглавието подсказва колко самонадеян е авторът, нали?
„Имаш право — помисли Лукас. — Не просто е самонадеян, ами е патологичен случай. Брандън Крисчънсън — психопат и убиец, който умело жонглира с думите, предназначени да успокояват, да вдъхновяват, да утешават.“
Настъпи неловко мълчание. Гейлън се питаше дали Лукас е чул въпроса й. Спомни си ледения тон, с който бе прочел заглавието на книгата. Дали защото изпитваше презрение към анонимния автор, който използваше вместо псевдоним кръстния знак? Или пък ожесточеният му гняв бе насочен към Всевишния… или към нея.
— По-точно на мен ми се стори самонадеяно — побърза да се поправи тя.
— И аз съм на същото мнение — процеди Лукас.
„Радвам се“ — помисли си Гейлън.
Той вдигна поглед към нея. Очите му бяха помътнели и сурово проблясваха, но явно гневът му не бе породен от забележката й. Безмилостно продължи да я разпитва, като че искаше да проумее някаква важна истина:
— И съдържанието ли издава самодоволството на автора?
— Да… така мисля. Но май само аз съм на това мнение. Книгата се задържа години наред в челните места на класациите за бестселъри, дори прочути теолози се изказаха много ласкаво за нея.
— Но на теб не ти допада…
— Не.
— И все пак я четеш.
— Ами… Даде ми я шефката на новинарския отдел на Кей Си Ар. Вивека Блеър… Може би познаваш и нея…
— Познавам я — промърмори Лукас, но премълча, че тя е братовчедка на Брандън. На психопата Брандън. — Тя те накара да прочетеш въпросната книга, така ли?
— Да. Каза, че може би ще убеди автора — или авторката — да разкрие самоличността си в директно излъчвано интервю. Разбира се, ако се съглася да направя подобен материал. Но на мен не ми се иска.
— Така ли?
— Да. Изобщо не ми се иска.
Погледът на Лукас Хънтър вече не беше толкова вледеняващ, лицето му се бе прояснило.
Ала Гейлън потръпна още преди той да заговори.
— Необходимо ни е по-голямо жилище.
— Не разбирам…
— Трябва да съм при теб винаги когато онзи мръсник се обажда.
— Така ли? Защо?
— Защото понякога усещам нещо, свързано с убиеца. Не се случва често, но може би този път ще проработи.
— Какво усещаш?
— В съзнанието ми нахлуват мисли, изпитвам особени чувства — обясни той и мислено добави: „Между които плътско желание и похот.“