— Виждали сме се с господина.
— А, щях да пропусна Уоли — промърмори Вивека, а тонът й подсказваше, че този човек не заслужава особено внимание. — Пол и Уоли са операторите, които заснемат репортажите на Адам и Гейлън. От днес са и на твое разположение.
— Благодаря. Навярно ще се наложи да прибегна до услугите им. С Гейлън трябва да обсъдим важни подробности. После ще поговоря с теб, Вивека, и с Джон, ако не е зает.
Не изчака да види реакцията й на заповедническия си тон, а мълчаливо поведе Гейлън по коридора.
Когато влязоха в нейния кабинет, той я изгледа внимателно и промълви:
— Добро утро. Изглежда, не си мигнала цяла нощ.
Това бе самата истина. Набързо бе опаковала малкото си вещи. Да опише разговора си с убиеца, не й отне много време. Но остана будна — мислите за Лукас не й даваха покой. Изпитваше ту тревога, ту надежда, противоречивите чувства се сменяха като стъкълца на калейдоскоп — понякога ярки и блестящи, друг път черни като нощен мрак.
Страхуваше се да не подведе Лукас, но с цялата си душа се надяваше да му помогне. Знаеше, че само тя може да подмами дивия звяр да напусне прикритието си и да попадне на мушката на ловеца…
Лукас не откъсваше поглед от лицето й, върху което безсънната нощ бе оставила видим отпечатък.
— Сигурно изглеждам ужасно — промълви смутено тя.
— Напротив. Предположих, че не си имала много време за сън, защото си опаковала вещите си.
Гейлън знаеше, че я лъже. Осъзнаваше, че клепачите й са зачервени и подпухнали, а сенките под очите й са като дълбоки кладенци. Ала той не извърна очи под изпитателния й поглед.
„Ще се науча ли някога да различавам кога Лукас Хънтър лъже и кога казва истината? — запита се тя. — Ако не долавям невинните, незначителни лъжи, как ще позная голямата измама, която ще разбие сърцето ми?“
— В интерес на истината — изрече — не мигнах цяла нощ: Не е шега работа да ти телефонира сериен убиец. О, за малко да забравя — ето записките, за които ме помоли. Мисля, че съм предала почти дословно разговора с онзи… човек. — Извади от джоба на палтото си два прилежно сгънати листа и му ги подаде.
— Браво на теб! Благодаря ти. Опакова ли вещите си в кашоните?
— Да. Напълних и един куфар.
— Добре. Дай ми ключовете от апартамента. Ще уредя да пренесат багажа и ще се погрижа за прехвърлянето на телефона. Бъди спокойна, няма да забравя да заключа.
— Хубаво… благодаря. — Тя бръкна в другия си джоб и когато понечи да извади ключодържателя, осъзна колко жалък символ е миниатюрната червена ябълка, олицетворяваща вълнението и оптимизма, обзели я при пристигането й в Ню Йорк.
— Ето още нещо, което не бива да правя — подхвърли престорено шеговито, докато освобождаваше ключовете. — Не бива да поверявам ключовете си на когото и да било. — Надяваше се Лукас да не забележи смущението й.
Ала той не се усмихна, само промълви:
— Аз съм изключение.
— Да, т-така е — заекна Гейлън и си помисли: „Изключение, и то какво!“.
Лукас смръщи вежди и продължи:
— Наредил съм да те охраняват, Гейлън. Когато излизаш, моите хора ще те следват от разстояние. Знам, че е неприятно, но е наложително.
— Мислиш ли, че убиецът наистина се смята за недосегаем и ще се осмели да върви по стъпките ми?
— Съмнявам се. Но е толкова самоуверен, че би могъл да се изкуши. Трябва да сме подготвени за всичко.
— Някой охраняваше ли ме тази сутрин?
— Естествено. Моя милост те следваше неотлъчно.
„Ето защо се чувствах в безопасност!“ — помисли си тя, сетне попита:
— Смяташ ли, че престъпникът не ме е проследил по улиците?
— Ако е вървял след теб, аз не съм го забелязал.
Гейлън знаеше, че нищо не се изплъзва от погледа на Лукас Хънтър. Спомни си и за признанието, което беше направил предишната вечер, и плахо попита:
— Щеше да го усетиш, ако е наблизо, нали?
— Не съм сигурен — едва чуто промълви той, сякаш се срамуваше да признае безпомощността си. — Зависи какво мисли и чувства онзи тип в дадения момент.
— Разбирам — прошепна Гейлън, но веждите й останаха озадачено свъсени.
— Какво не ти е ясно? — меко попита Лукас.
— Възможно ли е да бъдеш на сантиметри от убиеца, дори да разговаряш с него, и да не подозираш кой е в действителност?
— Да! — Категоричният му отговор й подсказа, че същото подозрение измъчва и него. В сивите му очи припламнаха гневни искрици, сякаш дълбоко под леда бушуваха пламъци. — Ето защо се налага да действаме предпазливо. Най-важното е никога да не правиш опит да се изплъзваш от моите хора.