Но Пол не беше двуличен. Може би бе прекалено груб, но поне винаги й казваше истината в очите.
Все пак Гейлън реши, че нападението е най-добрата отбрана, и престорено безгрижно възкликна:
— Сигурно не си очаквал, че толкова умело ще съсипя репутацията си, та ще се наложи един масов убиец да ми се притече на помощ. Много хитър ход от моя страна, нали?
— Това не ме вълнува — промърмори той. — Важното е, че онзи женкар можеше да измисли нещо по-умно, отколкото да те излага на опасност. Бъди нащрек Гейлън. Не се шегувам.
— Нима ти е омръзнало да ме вземаш на подбив?
— Признавам, че поведението ми към теб беше непростимо.
— Защо? — Тя още беше нащрек, но бе склонна да му повярва.
— Защо си изкарвах гнева на теб ли? Не зная. Може би защото беше до мен, защото бе толкова уязвима…
Лицето му отново се изкриви в предизвикателна гримаса, но се усещаше, че сам се отвращава от себе си.
— Гнева ли? — повтори тя. — От какво е предизвикан този гняв?
— Смъртта… убийствата. Преждевременната смърт на Мариан Маклейн ме покруси. Казвах си, че е глупаво да умре в зенита на живота си. А след осем дни започна истинското безумие.
„След осем дни!“ — помисли си Гейлън. Тогава Казанова беше нанесъл първия си удар, като посред нощ беше убил заместник прокурорката.
— Познаваше ли жертвите? — попита.
— Да. Запознах се с Кей, когато работех в полицията. Понякога тя показваше на съдебните заседатели моите фотографии, за да добият представа за жестокостта на извършеното престъпление. — Пол замълча и се намръщи, в съзнанието му изникнаха спомени за Кей. Тръсна глава, сякаш да ги прогони, и повтори: — Бъди нащрек, Гейлън! Пази се!
— Разбира се — побърза да го успокои тя. — В безопасност съм, щом от полицията са се заели със случая.
— Тъкмо от това се страхувам — горчиво промърмори операторът.
— Моля?
— Най-много се пази от Лукас Хънтър. Готов е на всичко, за да залови убиеца. На всичко, чуваш ли? — Загледа се в една точка, като че отново се бе пренесъл в спомени, сетне добави: — Запомни, Гейлън, Лукас Хънтър е безскрупулен и опасен.
Девета глава
Когато Лукас тръгна обратно по коридора да се срещне с Вивека, на пътя му се изпречи Адам:
— Лукас, разполагаш ли с малко свободно време?
— Разбира се. Какво има?
Адам отговори едва след като влязоха в кабинета му:
— Преди да се срещнеш с Вивека, трябва да научиш някои факти, които тя може би ще премълчи.
— А може би се страхуваш, че няма да й дам възможност да ми ги съобщи. Прав ли съм?
— Донякъде — призна Адам. — Знам за омразата помежду ви…
„Меко казано“ — помисли си Лукас. Никога нямаше да забрави отвратителната постъпка на тази жена.
— Знаеш и какво я е предизвикало — промърмори, макар да бе уверен, че приятелят му е в неведение за случилото се преди шестнайсет години. Все пак епизодът бе незначителен в сравнение с цялата история, която бе известна на Адам. Той имаше право да се съмнява, че Лукас ще изслуша обясненията на Вивека, че ще й повярва.
— Да, знам. Знам причината. Повярвай, че ние открихме кръвната връзка между Вивека и Брандън едва след като двете с Мариан станаха близки приятелки. Нямахме право да я обвиняваме заради престъпленията на нейния братовчед — психопат, ала отначало се чувствахме много неловко. По-късно преодоляхме недоверието си към нея… всички, дори Полин и Джон. Всъщност тъкмо за Джон и Гейлън искам да поговорим.
— За Джон и Гейлън ли? — изуми се Лукас. Сърцето му се сви. Какво ли има между тях?
— Да… и за Мариан. Спомняш ли си, че последното й появяване в ефир беше в навечерието на Деня на благодарността?
— Спомням си. — Той с усилие бе изгледал новинарската емисия, възхищаваше се на смелостта на забележителната жена, която бе негова дългогодишна приятелка.
— Мариан настояваше да работи, докато може, макар лекарите да я увещаваха да се щади. Бяхме сигурни, че ще умре от изтощение след това предаване. С Полин бяхме намислили да прекараме четирите почивни дни в дома на Джон. Но Мариан не желаеше да бдим до леглото й. Заяви, че иска да гледа телевизия, за да забрави болестта си. Мисля, че най-много й се щеше да се отърве от нас и от опечалените ни физиономии. Превключваше от канал на канал, докато попадна на програма, която предизвика интереса й — „Из съдебните зали“. Излъчваха повторение на най-интересните моменти от процеса „Северна Каролина срещу Върнън“. Всички се втренчихме в екрана и забравихме Мариан. Когато я погледнахме, тя като по чудо се бе преобразила, вече не приличаше на човек на смъртно легло. Живя още две седмици. Поддържаха я интересът към делото и към репортерката.