Апартаментът на Лукас Хънтър се намираше на последния етаж. По-точно — заемаше целия последен етаж.
Вратата на асансьора се отвори и Гейлън любопитно се огледа. Беше в просторно помещение с обособени кътове, служещи за всекидневна, трапезария и кухня. Стените, мебелите и мокетът бяха снежнобели, кухненското обзавеждане бе от алпака.
„Значи това е екстравагантното убежище на пантерата!“ — помисли тя. Безпощадната белота не й се стори бездушна, а й вдъхна усещане за спокойствие и чистота като току-що паднал сняг.
Никой не би предположил, че това е жилището на човек, който ежедневно се сблъсква с насилието и смъртта. Гледката, разкриваща се от панорамните прозорци, бе зашеметяваща — долу блещукаха светлинките на мегаполиса, тъмният небесен купол бе обсипан с трепкащи ярки звезди.
— Колко е красиво жилището ти! — промълви Гейлън, докато Лукас й помагаше да свали тюркоазното си палто. — Действа ми успокояващо.
— Радвам се, че ти харесва. Дано се чувстваш удобно.
„Удобно ли! — мислено възкликна тя. — Възможно ли е да се чувствам удобно насаме с теб!“
— Разбира се… Не съм от притеснителните…
— Но и не умееш да лъжеш — прекъсна я той.
— Зная.
— Осъзнаваш ли, че току-що ти направих комплимент, Гейлън?
Може би тъкмо сега беше моментът да признае пред него, че повече от десет години е живяла съвсем сама. Докато се питаше как да се измъкне от неизбежните въпроси, които ще последват признанието й, той заговори отново:
— И за двама ни ще бъде трудно. Свикнал съм да живея сам, навярно ти също. Но се налага да се примирим с неудобствата в името на благородната кауза…
— Да, наистина е благородна.
— Предлагам да се възползваме от положението. Възприемам го като вълнуваща авантюра.
Гейлън вдигна поглед от белия мокет, напомнящ на заснежено поле, към човека, който току-що беше признал, че е свикнал да бъде сам. Трудно й беше да повярва, че Лукас Хънтър, притежавал най-красивите жени в Ню Йорк, е самотен. Навярно е избрал да живее, без да се обвързва.
А сега нямаше избор. Убиецът им бе отнел правата да разполагат с личния си живот.
— Наистина ли възприемаш положението по този начин!
— Разбира се. Защо не?
„Защо да не изживея една вълнуваща авантюра с него? — запита се Гейлън и си отговори: — Защото има опасни и безопасни приключения. Например пътуването с «Титаник» щеше да бъде вълнуващо приключение, ако параходът не се бе натъкнал на айсберг!“
Какво ли ще е да живее сред този снежнобял свят заедно с Лукас? Навярно ще бъде като авантюра, завършила с трагична катастрофа. Защото присъствието на този мъж караше сърцето й да се вълнува, но и да се свива от страх.
Тя потръпна, сякаш усетила полъха на ледения океански вятър… А може би причината бе нежността, която се четеше в смразяващите сиви очи на човека до нея. Усмихна се едва-едва и престорено небрежно подхвърли:
— Защо не наистина?
— Радвам се на единомислието ни. Предлагам да се настаниш тук.
„Тук“ очевидно означаваше необятната всекидневна, колкото до настаняването…
Съзря кашоните, прилежно надписани от самата нея, струпани в средата на безбрежната бяла шир, и внезапно се досети какво й предлага Лукас.
— Господи, не мога да повярвам на очите си! — възкликна, като видя как той е подредил мебелите така, че обстановката да бъде почти като в скромния й апартамент. — Чистил си и с прахосмукачка.
Беше положил невероятни усилия, но не заради нея, а заради чудовището.
Гейлън си спомни предупреждението на Пол, че Лукас Хънтър е готов на всичко, за да залови престъпника, който избива любовниците му. Готов е на всичко… дори да размести мебелите, да почисти с прахосмукачка…
— Как разбра, че съм чистил аз, а не домашна помощница например?
— По отпечатъците от стари стъпки, лейтенант.
— Нима? — Той наклони глава, кичур гарвановочерна коса падна на челото му. Изгледа я изпитателно. — Но май има и още нещо?
— Вярно е — призна Гейлън. — Ако почистването бе извършено от опитна домашна помощница, върху мокета щяха да се образуват триъгълници, четириъгълници или квадрати…