— От теб ще излезе първокласен детектив, госпожице Чандлър.
— Всъщност, лейтенант Хънтър, от мен ще излезе първокласна домашна помощница. Вярно е, че при почистване се поувличам и по килимите се образуват доста абстрактни фигури, но иначе ме бива.
— Какво би нарисувала тук?
— Какво ли? Нека помисля…
Гейлън се загледа в белия мокет и си представи, че е платно, върху което ще сътвори зимна картина — деца правят снежни човеци, кънкьори се пързалят по леда, сковал езерото, по хълма в далечината хора се спускат с шейни, а наблизо минава голяма шейна, теглена от кон. Картината бе жизнерадостна, но претрупана, реши Гейлън. Някак не прилягаше на това помещение, където цареше спокойствие.
Пък и какво може да се направи от купчинки сняг, небрежно натрупани от неумела мъжка ръка?
— Предлагам — промълви накрая — първо да почистваш с прахосмукачката, после аз ще направя снежен ангел… дори два-три.
„С теб ще сътворим по няколко скулптури от сняг — помисли. — Моите ангели ще бъдат крехки и ефирни, а твоите — силни и красиви… и ще бдят над мен.“
— Прави каквото искаш — прошепна Лукас. Тонът му я накара рязко да вдигне глава и да го погледне, а сърцето й се сви от странно, неизпитвано досега чувство — съчетание от възбуда и страх.
— Ще минем и без снежни ангели — усмихна се Гейлън, за да скрие вълнението си. — Достатъчно е, че дневната ще бъде заета от куклите ми.
„Мисля, че гледката ще е прекрасна“ — каза си Лукас.
Не беше изненадан от реакцията си, защото същото му бе хрумнало още следобеда, когато донесоха кашоните. Представил си беше как Гейлън шие изящни кукленски дрехи, а той я наблюдава, и едва се въздържа да не разопакова грижливо надписаните кашони. Страхуваше се тя да не се затвори в спалнята с всичките си кукли, да не го изключи от живота си…
— Наистина ще ми е приятно да се разположиш в дневната — повтори. Тонът му бе едновременно заповеднически и умоляващ.
— Добре — промълви Гейлън. — Но само при условие да ми кажеш, когато „приключението“ започне да ти омръзва.
— Съгласен съм — отвърна той и си помисли, че нейното присъствие няма да му омръзне никога. — Като каза „приключение“, предстои ни да изследваме една непозната територия, наречена „храна“. Позволих си да погледна в хладилника ти и…
— И установи, че е празен.
— Точно така.
— Храня се предимно навън.
— Аз също, но хладилникът ми винаги е зареден. Ела с мен.
Гейлън го последва в кухнята. Върху плота от блестящ гранит бяха подредени чинии и купички с най-различна храна — от овесени ядки до черен хайвер. Лукас обясни, че в грамадния хладилник гостенката ще намери каквото пожелае, после добави:
— Можем да поръчаме да ни донесат вечеря. — Посочи към купчинката менюта от най-изисканите нюйоркски ресторанти, където цените на ястията не бяха вписани.
Гейлън се запита дали той има навика да води любовниците си на ресторант.
Любовниците на Лукас Хънтър!
Предлагаше й да поръча вечеря у дома, сякаш това бе най-обикновеното нещо на света.
— Можем да го направим още тази вечер — продължи той. — Освен ако си прекалено изморена.
— Наистина съм капнала от умора. Ще хапна само едно шоколадче и ще изпия чаша чай. Но ти прави каквото искаш… — И сви рамене.
— Така и ще постъпя — усмихна се Лукас. — Но първо да ти покажа останалите помещения. След това хапни каквото ти се яде и си лягай.
В другата част на грамадния апартамент имаше още пет стаи. Две се намираха в дъното на сводестия коридор и вратите им бяха затворени. По продължението му имаше още три помещения. Гейлън забеляза, че техните врати са открехнати.
Двете бяха празни, подовете бяха застлани със същия снежнобял мокет като дневната. Лукас отвори по-широко вратата на следващата стая, подканвайки Гейлън да влезе.
И тук подът беше бял, но с това свършваше приликата с другите помещения. Нямаше и следа от усещането за тишина и спокойствие, ярките цветове се набиваха на очи.
На едната стена висеше грамадна карта на Манхатън, наблизо беше картотеката, пълна с разноцветни папки, всяка с етикет, на който бе написано име на жена. Човекът, ръководещ операцията по залавянето на Казанова, бе събрал материалите за Кей в зелени папки, за Моника — във виолетови, за Марша — в златистожълти, а на Брин бе отреден кървавочервеният цвят.
— Ето къде бил командният център — промърмори Гейлън и се огледа.