Не, манхатънският убиец няма да я събуди. Невъзможно ще й бъде да заспи в удобното легло с балдахина, като знае, че сивоокият мъж е наблизо.
Как да заспи, когато в душата й се борят възбудата и страхът… когато й се иска едновременно да се смее и да плаче, да пее и да умре.
И да танцува.
Най-съкровеното й желание бе да танцува… с Лукас Хънтър.
Единайсета глава
Противно на очакванията си Гейлън потъна в дълбок и спокоен сън като всеки, който се чувства закрилян и в безопасност.
Лукас остана буден дълго след полунощ. Отново изчете полицейските доклади, прегледа снимките от местопрестъпленията. Взираше се в обезобразените тела на Моника, Кей, Марша и Брин, спомняше си събития отпреди много години.
Ала през цялото време го преследваха натрапчиви мисли за Гейлън, която спеше толкова близо до него. Още не вярваше, че е допуснал някого в убежището си, където бе винаги сам, защото… така му харесваше.
Беше сам, но не и самотен.
Днес обаче всичко се бе променило.
Лукас се помъчи да прогони безпокойството и мъчителните си мисли, но внезапно го обзе още по-тягостно чувство — стори му се, че Гейлън го вика в съня си, че го зове да легне до нея в бледовиолетовото царство на тишината и спокойствието.
Накрая се просна в своето легло и се опита да заспи с надеждата за спокоен сън вместо обичайните кошмари, пълни с престъпления и трупове.
Ала този път му се присъни кошмар, какъвто досега не го беше преследвал. Сънува, че с Гейлън са в разкошния му апартамент на двайсет и втория етаж. Не бяха сами… или само тъй му се струваше…
В едно бе сигурен — че убиецът е в апартамента. За един безкраен миг му се стори, че се е вселил в тялото на престъпника, че е едно цяло с него. Усещаше биенето на сърцето му, похотта му, виждаше жилището през очите му… най-сетне зърна ръка, която не бе негова, беше ръката на убиеца. Стискаше дълъг нож и се готвеше да прониже прозирното тяло на Гейлън. Не, вече го бе пронизал — белоснежният мокет бе обагрен с кръв.
Куклите също бяха опръскани е кръв. Бяха голи и изглеждаха някак развратни, въпреки че бликащата кръв скоро щеше да ги облече в алени дълги рокли.
Гейлън също беше гола, но в съня на Лукас косата й беше толкова дълга, че закриваше цялото й тяло. Бе се загърнала в червеникавите си кичури и не обръщаше внимание на кървавите фонтани, бликащи от шията и от сърцето й.
И от очите й.
Тичаше по коридора, като продължаваше да прикрива голотата си с дългата си коса.
Стигна до асансьора, още миг — и ще се измъкне. Но асансьорът не се отваряше въпреки отчаяните й молби.
Тя отново побягна, този път към кухнята.
Изведнъж Лукас осъзна, че тясното помещение не е неговата боядисана в бяло кухня, шкафовете бяха сиви. В мрака проблесна ножът, захвърлен върху плота до умивалника.
Гейлън го съзря, зърна го и убиецът. Лукас също го видя през очите на престъпника.
Чудовището я предизвикваше да сграбчи стоманеното острие и да го прободе, както той я бе пробол.
— В очите — приканваше я с хриплив шепот. — Избоди очите ми!
Лукас забеляза, че тя се колебае, че се изкушава да се подчини, сетне я чу да крещи ужасено: „Не! Не!“, докато тичаше обратно към дневната.
Там още лежаха голите кукли. Бяха окървавени и неподвижни.
Гейлън забави крачка, като че искаше да им помогне, да разпусне буйните им изкуствени коси така, че да прикрият голотата им.
Ала не посмя да спре. Убиецът беше по петите й. Усещаше страха й и се опиваше от него, с нетърпение очакваше мига, когато ще умъртви жертвата си.
Гейлън тичешком излезе на терасата, покрита с бели керамични плочки, които блестяха под светлините на нощното небе. Валеше сняг, но тя не усещаше студ. Беше Венера, излязла от океана, която след секунди ще се превърне в снежен ангел… и ще се понесе към небето. Само трябва да прекрачи парапета на терасата сред вихъра на снежинките…
— Няма да те понесат към небето! — изкрещя той. — Ще паднеш, ще умреш!
Но Гейлън не го чу, защото още бе впримчен в тялото на убиеца. Внезапно тя погледна престъпника и Лукас не съзря в очите й страх, а надежда, сякаш най-сетне Гейлън виждаше приближаването на пролетта, сякаш вярваше в нея.
Усмихна се широко, беше щастлива… и почти свободна. Свободна от него и от онзи, в когото се бе вселил.
Качи се върху ниския тухлен парапет и разпери ръце, без да се срамува от голотата си. Беше на крачка от свободата. Но наистина ли ще бъде свободна? Може би. Наметалото от червеникаво златисти къдрици още я обгръщаше и щеше да я закрие дори когато полети. Докато лети надолу.