В този миг Гейлън решаваше дали да скочи в пропастта, дали да го остави сам и толкова самотен.
Лукас внезапно се сепна и осъзна, че трепери. Събудил го беше безмълвен писък, отекнал в тъмните дълбини на изтерзаната му душа.
Не посегна да включи нощната лампа, остана да лежи в мрака. Опитваше да се овладее и да прогони призраците от кошмара, възприемайки реалните привидения.
В спалнята му нямаше стенен часовник с фосфоресциращ циферблат, но ръчният му часовник беше на нощното шкафче. Още преди да го погледне обаче, Лукас знаеше, че часът е три и тринайсет минути.
Възможно ли е Казанова да дебне поредната си жертва? Нима се готви толкова скоро да нанесе нов удар?
„Не! — помисли Лукас. — Само ме дебне, както и аз него.“
А може би Гейлън е завладяла съзнанието му, сънищата му. Гейлън! Червенокосата жена, която бе толкова уязвима, толкова смела… толкова привлекателна в голотата си.
Каза си, че е време да става. Днес дори беше закъснял. Взе душ и машинално се облече като човек, осъден на смърт.
Вратата на спалнята й не беше открехната, а почти отворена. Запита се как да го изтълкува — като покана или като предупреждение.
Сякаш притеглян от невидим магнит, пристъпи по-близо и надникна в стаята. Забеляза, че Гейлън е спала на ръба на леглото, сякаш още се намираше в малкия си апартамент и върху кревата й са нахвърляни парчета плат.
Нямаше я в спалнята. Лукас си каза, че сигурно ще я намери във всекидневната. Навярно е станала посред нощ, за да шие кукленски тоалети и да изпълни обещанието си, дадено на малките пациентки и на сестра Кейси.
Но кашоните не бяха разопаковани, куклите не бяха извадени. Хрумна му, че тя сигурно е в кухнята, за да си приготви чаша чай и да хапне шоколад — крайно недостатъчна закуска дори за жена с толкова крехко телосложение.
Нямаше я в кухнята, металните уреди и шкафовете проблясваха в полумрака.
Нима не го е послушала и е отишла на среща с убиеца, подмамена от заплаха, че в противен случай ще загине още една невинна жертва?
„Не може да бъде! — опитваше да се успокои Лукас, все още блуждаещ на ничията територия между действителност и сън. — Вратата на асансьора няма да се отвори, тя няма да избяга…“
Внезапно му хрумна ужасяващата мисъл — ако Гейлън не може да използва асансьора, й остава само един начин да се яви на срещата със смъртта.
„Беше само сън! — мислено се упрекна той. — Само кошмарен сън.“
Все пак забързано прекоси всекидневната, където в съня си бе видял голите окървавени кукли. Затича, като наближи остъклената врата на терасата.
Навън валеше сняг. Снежинките се сипеха бавно като мъгла от кристалчета, терасата беше покрита с преспи от снежната буря, разразила се над Манхатън през последните няколко часа.
Върху девствената бяла покривка личаха следи от стъпки — отпечатъци от маратонки. Лейтенант Лукас Хънтър веднага разбра, че жената, която ги е оставила, не е тичала, движела се е спокойно и целенасочено. Заобиколила е фонтана и е тръгнала към ръба на терасата…
Внезапно я съзря до ниския парапет. Беше загърната В пухената си роба, силуетът й се очертаваше на фона на нощното небе, светлините на града се отразяваха от снежните кристали, украсяващи къдриците й.
Само още една стъпка — и щеше да полети надолу към смъртта си.
Ала това не бе отчаяната жена от кошмара му, а магьосницата, която често навестяваше сънищата му. Като усети присъствието му, тя грациозно се обърна и сините й очи проблеснаха:
— Здравей, Лукас.
— Здравей. Не можа ли да заспиш?
Изглеждаше толкова загрижен, толкова разтревожен… Тя не виждаше лицето му, което се губеше в сенките, но чуваше дрезгавия му от вълнение глас.
— Всъщност спах непробудно, докато… — Тя млъкна и смръщи вежди.
Дали и нейната нощ е била тревожна, дали са й се присънили бляскащи ножове и голи кукли?
Изглеждаше невъзможно ловецът и снежният ангел да сънуват един и същ кошмар. Все пак той прошепна едва чуто:
— Събудил те е кошмарен сън, нали?
— Не… Мисля, че не беше кошмар… — с усилие отвърна Гейлън и се усмихна, опитвайки да изглежда спокойна. — Честно да си призная, не съм съвсем сигурна… — Беше се събудила с усещането, че е на сигурно място и че нищо не я заплашва. — Сепнах се в съня си и погледнах часовника — беше три часът и тринайсет минути. Въпреки че очакваме обаждането на престъпника едва утре вечер, реших да не заспивам… за всеки случай. Погледнах през прозореца, видях, че вали сняг, и ми се прииска да изляза на терасата. Сигурно съм те събудила, когато съм отворила вратата на стаята.