Възможно ли е леките стъпки на това ефирно създание да са го събудили? Едва ли.
Но все пак нещо бе прекъснало неспокойния му сън. И той знаеше какво е — образът на отчаяната Гейлън, която се готви да скочи в пропастта… далеч от него.
— Не си ме събудила — отвърна изкусният лъжец, сетне добави: — Обикновено ставам в този час, особено когато разследвам някой случай. А сега ще ти покажа как да задействаш асансьора.
— Моля? — озадачено го изгледа тя, после промълви: — Добре.
Изненадата й от предложението, което бе направил ни в клин, ни в ръкав, му подсказа, че в съня си тя не е умолявала вратите на асансьора да се отворят. Едва сега осъзна колко абсурдно е предположението му, че са сънували един и същ кошмар.
— Толкова ли е сложно? — прекъсна размислите му Гейлън.
Лукас най-сетне се усмихна:
— Не е… фасулска работа.
— Ясно — като всички асансьори в луксозните сгради в Манхатън.
— Точно така.
— Хайде, покажи ми.
— Ще го отложим за сутринта — промърмори той. Натрапчивият спомен за кошмара го беше напуснал, сега бе сигурен, че Гейлън е в безопасност. — Студено ли ти е?
Искаше й се да отговори отрицателно. Отначало не бе усетила студ, но сега ледените кристали по косата й започваха да се топят. Усети как по врата й се стече студена струйка и без да иска, потръпна.
— Студено ми е — призна, — но не ми се прибира. Тук е толкова красиво. — Посочи фонтана, от който сега не бликаше вода, и към лехата под него, покрита със сняг. Дори през зимата белият фонтан приличаше на многоетажна сватбена торта, как ли щеше да изглежда, когато в основата му разцъфнат цветя в пастелни тонове, като булчински букет? — Навярно през лятото градината ти представлява невероятна гледка.
— Боя се, че изглежда по същия начин, само дето не е покрита със сняг.
— О, така ли?
— А ти какво си представяше?
— Ами… например ромолящия фонтан…
— Никога не съм пускал водата — прекъсна я Лукас. — Какво още?
— Луковиците на стотици цветя, спящи зимен сън под земята в очакване на пролетта. — Как да обясни красотата на пробуждащата се природа на този човек, чийто свят беше безцветен като късче лед? — Представяш ли си колко ще е красиво — завърши смутена.
— Сигурно — измърмори той и мислено добави: „Сигурно ще е красиво, но не и за мен.“
Гейлън отново присви рамене. Капчица вода от буйните й червени къдрици се стече по лицето й — леденостудена сълза, която се плъзна по слепоочието й към потрепващите й устни.
Лукас докосна с пръст страната й и при този допир сълзата се изпари.
— Устните ти са посинели — промълви.
— Така ли?
— Да… — За миг, който сякаш продължи цяла вечност, той се вгледа с копнеж в устните й. Сетне с усилие отмести поглед, машинално посегна към косата й и с неописуема нежност бръсна снежинките, които скоро щяха да се превърнат в леденостудени сълзи.
— Време е за лягане — прошепна с пресипнал от вълнение глас.
— За лягане ли? — учудено промълви Гейлън.
Лукас отмести поглед от блещукащите кристали върху косата й към лъчезарните й очи и му се стори, че вижда ведро пролетно небе, изпълнено с надежди и обещания.
В кошмара си бе съзрял същата надежда, изписана на лицето й, докато стоеше на перваза почти свободна… почти. Ала сега му се струваше, че е готова да полети към него, не в пропастта.
Време е за лягане.
Но не и за него…
Отпусна ръка и сви юмруци.
Гейлън потрепери:
— Но нали каза, че ще работиш по случая?
— Така и ще направя. — Леденият му глас сякаш накара студа да проникне до мозъка на костите й. Внезапно се усмихна и добави: — От теб искам да се запознаеш с цялата информация, с която разполагаме, детектив Чандлър. Но преди това трябва да я систематизирам, за да ти бъде от полза.
Дванайсета глава
Лукас извади всички фотографии от досиетата на жертвите и ги заключи в шкафа, после подреди данните, спазвайки хронологичната последователност.
След като приключи със задължението, свързващо го със смъртта, отново се върна към живота. Към Гейлън. Внимателно изчете материалите на Розалин Сейнт Джон, изпълнени с нападки срещу младата и неопитна водеща, сетне изгледа видеозаписите с нейно участие, които бе получил от Кей Си Ар и от ТВ канала „Из съдебните зали“. Отдели повече време на репортажите й, отразяващи хода на делото „Северна Каролина срещу Върнън“, които Мариан Маклейн бе следила с неотслабващ интерес през последните седмици от живота си.