— Значи сега се е преквалифицирала и чете здравно образователни лекции.
— Нямам представа. Може би…
— Не поддържате ли връзка?
— Не! — Гейлън вирна брадичка. — Има ли още нещо, което искаш да знаеш за мен?
Щеше му се да възкликне, че иска да научи най-съкровените й тайни, да проникне в дълбините на сърцето й, ала само промърмори:
— Няма.
Гейлън не издържа пронизващия му поглед и извърна очи към разноцветните папки, натрупани на купчини на пода. Направи й впечатление, че са размествани, очевидно Лукас ги бе пренареждал. Върху бюрото имаше нови документи и разпечатки на данни от Интернет. Погледът й попадна на заглавие, написано с едри букви: „Манхатънското пони, което знае само един номер“. То сякаш приканваше любопитния читател да се запознае с поредната унищожителна статия на Розалин Сейнт Джон, посветена на момичето без гимназиална диплома.
Светската хроникьорка обявяваше, че репертоарът на Гейлън Чандлър се състои само от един номер — репортерството. „Няма спор — пишеше Розалин, — че тя умее да отразява събитията, свързани с даден съдебен процес. Но накараш ли огненочервеното пони да направи нещо необичайно, да прояви характер или емоция, то неизменно се проваля. Гейлън Чандлър не може едновременно да ходи и да дъвче дъвка, камо ли да съобщава новина след новина пред зоркото око на камерата.“
Гейлън отмести поглед от статията, която Лукас несъмнено беше прочел, и попита:
— Откъде да започна?
— От всекидневната.
Внезапна болка прониза сърцето й.
— От всекидневната ли? — прошепна.
— Първо разопаковай кашоните.
„Трябваше да го предвидиш — смъмри се тя. — Какво друго очакваше?“ Лукас знаеше прекалено много за нея, известно му бе единственото й умение — да шие. Поставил я беше на мястото й… Все пак направи последен отчаян опит:
— Нали щях да преглеждам досиетата…
— Имаш ли нещо против аз да чета на глас, докато ти шиеш? Така ще се запознаеш с основната информация и ще спазиш обещанието, дадено пред сестра Кейси и момичетата. Доколкото си спомням, утре следобед куклите трябва да бъдат занесени в болницата. Гейлън, чуваш ли какво ти говоря? — попита, а в съзнанието му се въртеше една и съща натрапчива мисъл: „Погледни ме, Гейлън. Позволи ми да те видя!“.
Най-сетне тя се подчини на безмълвната му заповед и когато тревожният й поглед срещна очите му, Лукас се усмихна. Усмихна се на младата жена със златно сърце, която мечтаеше да шие булчински рокли, и рече:
— За разлика от почитаемата Розалин аз вярвам, че можеш едновременно да шиеш и да слушаш.
Тринайсета глава
Приказката, разказана от Розалин Сейнт Джон, започваше така:
„Имало едно време четири красиви млади жени, които с щурм превзели Манхатън. И четирите били сексапилни, умни, самоуверени, със силен характер.
Първата се казвала Кей и била прокурорка с блестящо бъдеще. Притежавала такива качества, че би могла да направи шеметна политическа кариера, да влезе в Белия дом. Може би като съпруга на президента, защото всеки мъж би се гордял с умната и ослепително красива Кей. Дори, ако пожелаела, можела самата тя да стане президент на могъщата страна, в която живеела.
Името на втората било Моника — суперманекенка с непринудена усмивка и със златно сърце, останала непокварена от славата. Била на върха на кариерата си и макар вече да била трийсетгодишна, всички предричали, че ще остане на подиума докогато пожелае.
Третата била архитектка на име Марша. Гениалните й проекти неизменно присъствали по страниците на най-престижните списания за архитектура и дизайн, била чест и желан гост в домовете на най-богатите хора в Манхатън. Те ценели съветите й и често й възлагали да участва от тяхно име в търговете за антикварни вещи, организирани от най-прочутите фирми в Лондон и Ню Йорк.
Четвъртата се казвала Брин. Била лекарка, но се занимавала и с научни изследвания. Посветила много усилия на борбата със злокачествените тумори. Била отдадена на пациентите си, вдъхвала им сили и смелост. Имала лек не само за физическите им страдания, но и за изтерзаните им души.
Внезапно дошъл краят на вълшебната приказка — една след друга четирите красиви и умни жени били убити. Гърлата им били прерязани, върху гърдите им били очертани кървави кръстове, угасналите им очи били избодени.
Трагичен край… но може би е бил за предпочитане пред мъчителния живот на жените, изоставени от чернокосия принц. Може би за тях смъртта е била щастливо избавление от терзанията им.“ Розалин Сейнт Джон се питаше дали Лукас е щял да избере за своя съпруга една от тези зашеметяващи жени. На този въпрос тя нямаше отговор. Дори не бе подозирала за връзката на Лукас Хънтър с красавиците, докато не бе получила съобщенията на убиеца.