Лукас Хънтър стоеше неподвижно, стиснал плата и иглата.
Ала Гейлън усети неописуема болка, сякаш невидима нажежена игла се забиваше в гърдите и очите й.
За миг стисна клепачи, а когато отвори очи, съзря неизмеримото разстояние между царството на смъртта и царството на куклите.
— Кей и Моника… Марша… Брин — промълви. — Били са забележителни жени.
— Вярно е — каза Лукас.
Гейлън въздъхна. Внезапно й хрумна, че той прекалено дълго е крил тайната, причиняваща му толкова мъка, и може би иска да я сподели с някого. Ето защо побърза да каже:
— Сигурно си ги обичал…
— Не!
Не, разбира се. Само в приказките мъж и жена трябва да са влюбени, за да правят секс.
— Не съм бил обвързан с нито една от тях.
— Обвързан ли? — неволно повтори Гейлън и веднага съжали. Не й се искаше Лукас да я помисли за наивна провинциалистка, която не е чувала за връзки, основаващи се само на страстта.
— Не съм бил обвързан сексуално — отвърна той, сетне, използвайки думи, които не означаваха нищо за него, но може би имаха стойност за Гейлън, добави: — Нито емоционално… или романтично.
— Но…
— Това е само предположение на Розалин и навярно на убиеца.
— Познавал си ги, нали?
— Да, но бегло, само с Кей сме работили заедно. Ако разберем как убиецът е свързал името ми с другите три жертви, ще разкрием самоличността му.
Лейтенант Лукас Хънтър обясняваше, че трябва да се проведе подробно разследване, свързано с детективска работа. Освен това бе казал „да разберем“, „да разкрием“. Гейлън се запита дали говори за колегите си от нюйоркската полиция… или подхвърля безумната идея да работи в екип с нея.
След миг получи отговор. Лукас остави на пода до себе си червеното кадифе, сетне й подаде четири снежнобели листа хартия. Думите, изписани с ъгловатия му почерк, бяха като следи върху снега. Най-отгоре на всяка страница бе написано име на жена, следваха данни и бележки.
— Накратко съм описал какво ме свързва с жертвите. Да започнем с Кей. В продължение на няколко години работихме няколко пъти заедно по различни случаи. Тъй като почти винаги ставаше въпрос за жестоко убийство, медиите проявяваха жив интерес към изхода от всеки съдебен процес. Кей беше амбициозна прокурорка. Захванеше ли се с някой престъпник, той получаваше тежка присъда. Повечето пропаднали типове, които е изпратила в затвора, още са зад решетките или са мъртви. Още не съм открил престъпник, бил той в затвора или на свобода, който да ме познава отблизо или да ме е следил дълги години, за да открие връзката ми с другите три жертви.
Лукас млъкна и тя разбра, че трябва да прегледа написаното на следващия лист.
— С Моника сте се запознали миналата година през март — промърмори, след като прочете първото изречение. — В самолет, пътуващ от Денвър до Ню Йорк.
— Бях извикан като консултант заради убийство, извършено в Боулдър, а тя се връщаше от снимки в Аспен. Разговаряхме по време на полета, на аерогарата се разделихме. След няколко седмици Моника ми телефонира. Каза, че копнеела да излее душата си пред някого, защото най-сетне била решила да се раздели с дългогодишния си приятел.
Датата и часът на обаждането бяха отразени на белия лист с надпис „Моника“: 12 април, 19.15 ч. Под тях се ширеше безбрежна белота. Гейлън изненадано вдигна поглед:
— Никога повече не си я виждал, така ли? Не си излизал с нея…
— Не. — Лукас замълча, като че ли се колебаеше дали да продължи, сетне промълви: — Не.
Тя не издържа погледа му и сведе очи към третия лист:
— Тук пише, че Марша е идвала в апартамента ти преди четири години.
— Да, по моя молба. Тъкмо бях купил жилището и търсех архитект, който да ми помогне при преустройството. Бях си наумил как трябва да изглежда апартаментът, но първо трябваше да се съборят почти всички вътрешни стени. Идеите ми не допадаха на Марша, но аз проявих неотстъпчивост. Тя се помъчи да ме убеди поне да използвам по-топъл оттенък на белия цвят. — Лукас неволно се усмихна. — Марша загуби битката, но сражението й достави удоволствие. Дори след като приключих ремонта, продължи да ми изпраща брошури с фотографии на предмети, предлагани на престижни търгове. За всеки твърдеше, че ще бъде тъкмо на място в моето жилище. Белия часовник на полицата купих благодарение на нея.
Гейлън погледна прекрасната антика, която с мелодичен звън отмерваше всеки час. Напомняше на току-що паднал сняг.