Под „часовник“ и дата отпреди две години бяха записани друга дата и само една дума.
— Фазан… — прочете Гейлън.
— Изящна старинна порцеланова статуетка — поясни той. — Марша я беше поръчала на клиент, който беше извън страната. Той обаче бе чул за красивата вещ и й бе заръчал да наддава, докато спечели или докато цената премине границите на разумното. От своя страна тя бе решила да се посъветва с мен, за да се ориентира за цената. „Ти си англичанин, статуетката е изработена в Англия — трябва да знаеш приблизителната й стойност“ — ми каза. Навярно й е било известно, че и аз ще се влюбя в това произведение на изкуството. На другия ден отидох в „Сотби“ и разгледах фазана. Обадих й се и я посъветвах да наддава, докато купи статуетката. Успокоих я, че ако клиентът не я хареса, аз ще платя стойността й. След няколко дни намерих съобщение от нея на телефонния секретар — клиентът бил очарован от фазана и настоял да го задържи.
На листа с надпис „Марша“ нямаше повече записки, което означаваше, че Лукас не я е виждал след това, нито е разговарял по телефона с нея. Все пак Гейлън се престраши да отбележи:
— Никога не съм виждала снимки на жилището ти в „Аркитекчъръл Дайджест“.
— Не обичам хората да надничат в личния ми живот. Марша не ме помоли да я препоръчам на мои приятели, нито спомена пред някого, че е оказала, макар и скромна помощ при обзавеждането на апартамента ми.
Гейлън зачете справката на последния лист и очите й се разшириха от изненада:
— Познанството ти с нея е отпреди седемнайсет години! Били сте заедно в колежа.
— Да. Тя ходеше с мой съквартирант. Често се срещахме в коридора и се поздравявахме, но за пръв път разговаряхме на едно парти. Стоях сам пред сградата, ненадейно се появи Брин и въпреки че почти не се познавахме, изтърси: „Пиеш прекалено много!“.
— Вярно ли беше?
— Да. По онова време прекалявах не само с алкохола.
— Защо?
— Защото Брин следваше медицина, беше с две години по-голяма от мен и най-вече защото родителите й бяха алкохолици. По-късно призна, че се е разтревожила от способността ми да пия до забрава и да изглеждам трезвен.
— Питах защо си прекалявал с алкохола… и с другото — промълви Гейлън и се изплаши да не би въпросът да му се стори прекалено нахален. Но очите му проблеснаха закачливо и той с усмивка отвърна:
— Може би защото бях на деветнайсет и преди да постъпя в университета, цели девет години бях живял в интернат в Англия. Едва ли можеш да си представиш английските училища за децата на аристокрацията, в които се обучават бъдещите крале, а дисциплината е кралица. Сексът, алкохолът и наркотиците бяха строго забранени. — Закачливите искрици угаснаха и очите му потъмняха. — Наркотиците и алкохолът ми помагаха да избягам от действителността. Да избягам… — тихо повтори и добави: — А може би и да мечтая.
— Още ли пиеш много и злоупотребяваш с наркотици? — попита Гейлън, но не посмя да му зададе въпроса мечтае ли все още.
— Не съм взимал наркотици, откак бях в колежа. Колкото до алкохола… понякога пия доста, но само когато не разследвам случай.
„Което означава, че изобщо не пиеш“ — помисли Гейлън. Според Розалин Сейнт Джон, която разполагаше със сигурни източници, лейтенант Лукас Хънтър не знаеше какво е отдих. Когато започнал безвъзмездно да сътрудничи не само на нюйоркската полиция, но и на полицейските служби по целия свят, които се нуждаели от помощта му, настоявал да ползва почивка, преди да се заеме с нов случай. Според Розалин тогава той просто изчезвал. Виждали го ту в Париж, ту във Венеция или на Ривиерата. Неизменно придружаван от ослепително красиви жени. Но вече години наред сексапилният ловец не бил „изчезвал“.
— Случва ли ти се да бъдеш свободен? Да не разследваш престъпление? — запита Гейлън.
Той се усмихна:
— Отдавна не ми се е случвало. — Искаше му се да добави: „Откакто се отдадох на мечтите си, откакто избягах.“ — Не е хубаво да се наливаш с алкохол, за да избягаш от действителността или за да мечтаеш.
— Каза ли го на Брин?
— Не, щеше да прозвучи като самопризнание. Нямах намерение да разголвам душата си пред една непозната. Заявих, че макар да съм изпил повечко алкохол, още съм достатъчно трезвен да проумея онова, което тя не осъзнава, макар че не пие — че съквартирантът ми не е подходящ партньор за нея.
— Че ти трябва да заемеш мястото му — подхвърли тя.