— Грешиш, Гейлън — отвърна той и си помисли: „Още тогава знаех, че не бива да се обвързвам с никого.“ — Дълбоко грешиш.
— Предполагам, че с Брин сте останали приятели.
— Не е вярно. Седмица по-късно тя скъса с моя съквартирант. Повече не я видях, нито сме разговаряли по телефона.
— Въпреки че и двамата сте живеели в Манхатън?
— Въпреки това.
— Възможно ли е твоят съквартирант да е убиецът?
— Възможно е, но съм сигурен, че е невинен. Оказа се, че притежава висок морал и че е по-здравомислещ, отколкото предполагах. Не, не е той, нито някой друг от тогавашните ми съквартиранти.
— Може би убиецът е познат на Брин, пред когото тя е споменала името ти. — Гейлън замълча и свъси вежди. — Твърде е възможно изобщо да не го е виждала, а да е говорила за теб пред негов познат. И ти ли стигна до същото предположение?
Лукас с възхищение изгледа жената, която умееше да сглобява не само дрехи от парчета плат, но и сложната мозайка, наречена „разследване“.
— Да, детектив Чандлър, и аз стигнах до това заключение.
— Същото важи и за Моника и за Марша, така ли?
— Да.
— Четирите познавали ли са се?
— Засега не съм установил някаква връзка помежду им.
Тя въздъхна, а Лукас се усмихна:
— Ще го заловим, детектив Чандлър.
— Зная — промълви Гейлън и мислено добави: „Ти ще го заловиш.“ — Още нещо ме притеснява. Убиецът говори за теб така, сякаш…
— Какво, Гейлън?
— Сякаш те познава отблизо.
— Имаш право. Но може би този психопат се мисли за истински професионалист и всячески се стреми да привлече вниманието ми. Струва ми се, че му доставя удоволствие играта на котка и мишка.
— Какво ли ще поиска сега?
„Да си поиграе с теб“ — каза си Лукас, но не му се искаше да я плаши, затова промърмори:
— Сигурно ще разберем довечера.
— Да го попитам ли?
— Стига да искаш…
— Страхувам се да не изпусна нещо, което не трябва да казвам.
— Не бой се, той ще контролира разговора. Ще ти съобщи само това, което желае, и ще те накара да казваш само онова, което иска да чуе. Съветвам те да се придържаш към истината, Гейлън. Бъди по-словоохотлива, задръж го колкото е възможно по-дълго на телефона. Разкажи му всичко, което знаем за него. Ще се справиш блестящо.
Четиринайсета глава
— Събудих ли те? — попита човекът с променения глас.
— Не. Очаквах обаждането ти.
— Дано не си стояла будна цяла нощ.
— Не, събудих се в три.
Беше нагласила будилника, но отвори очи, преди той да иззвъни. Някакъв вътрешен часовник я бе събудил по-рано от необходимото. Захвърли пижамата, облече анцуг и седна на ръба на леглото, без да включва осветлението.
Когато звънна телефонът, тя се спусна да отвори вратата на спалнята и на прага се сблъска с Лукас. Носеше джинси и пуловер, вече беше поставил слушалките на ушите си.
— Къде си?
— Не те разбирам.
— Не хитрей, Гейлън! — нетърпеливо възкликна невидимият й събеседник. — Питам в кой хотел си. Предполагам, че лейтенантът те е настанил някъде, където ще бъдеш заобиколена от лукс.
— Лейтенант Хънтър любезно ме покани да му гостувам.
— Един приятелски съвет от мен, Гейлън — не ме лъжи!
— Казвам самата истина.
Настъпи мълчание, после електронният глас поднови разговора:
— Божичко, този път лейтенантът се е престарал. Този човек не се спира пред нищо, за да постигне целите си. До теб ли е сега?
— Да.
— Сигурно слуша разговора ни.
— Да. — Тя погледна Лукас, който бе толкова близо и същевременно толкова далеч от нея.
Очите му бяха затворени, лицето — изопнато от напрежение. Слушаше гласа на злото, което нахлуваше в него и разкъсваше сърцето му.
Навярно преживяването бе ужасно, но служеше на определена цел. Гейлън знаеше, че ако успее да задържи престъпника на телефона, ще помогне на Лукас.
„Бъди по-словоохотлива — я бе посъветвал. — Опитай се да печелиш време, отговаряй на предизвикателствата му.“
Когато заговори отново, сама не позна гласа си:
— Толкова се радвам, че удържа на обещанието си и се обади. Искам да ти задам хиляди въпроси.
Престъпникът се засмя, Гейлън долови зловещи нотки, от които я побиха тръпки.
— Първо ще отговориш на моите въпроси, скъпа.