Лукас се запита дали съучениците са дали прякора Плашилото на прекалено високото и мършаво момиче с огненочервена коса, което е мечтаело да ушие булчинска рокля за майка си.
— Привлекателна ли? — промълви едва чуто.
— Да. Често влизаше в стаята ми, докато се обличах, и се обиждаше от молбите ми да напусне. — Гейлън неспокойно закрачи из всекидневната. Чувстваше се като животно в клетка, искаше й се да се отдалечи от Лукас, за да скрие от него срама си. — Казваше, че не бива да се стеснявам, че сега той е моят баща. И през ум не ми минаваше, че може да има нечисти помисли. Изпитвах чувство за вина и не заключвах вратата, макар че много ми се искаше. Марк твърдеше, че съм комплексирана, защото баща ми ме е изоставил. Било съвсем нормално бащата да наблюдава физическото съзряване на дъщеря си, за да разбере кога е настъпил моментът да я пази от нахални хлапаци. И така той често идваше в стаята ми и буквално ме зяпаше. Но най-неприятни ми бяха подмятанията му.
Стоеше пред канапето с куклите и гледаше към тях, сякаш бяха нейни приятелки, които я окуражаваха.
— За какво ти говореше? — тихо попита Лукас.
— Подиграваше ми се… казваше, че приличам на върлина, че съм плоска като дъска, че дрехите ми са развлечени. Не ме докосваше, не правеше намеци за интимност…
— Но поведението му е било на човек, който търси сексуална връзка — навярно сега го осъзнаваш — промърмори Лукас и си помисли, че Марк е бил и садист, комуто е доставяло удоволствие да я унижава. Също като Казанова…
— Да. Мисля, че още тогава подсъзнателно съм го разбирала. Стараех се да избягвам Марк и все по-често отсъствах от къщи.
— Къде отиваше?
— Когато времето беше хубаво, се разхождах из царевичните полета, а през зимата прекарвах свободното си време в библиотеката, в залата за боулинг или в бакалията. Тъкмо в бакалията се запознах с Джулия и със сестра й Едуина, която всички наричаха Уини.
Гейлън взе от канапето кукла с дълга черна коса и продължи да говори, като се взираше в красивото й личице:
— Джулия обясни, че са дошли да купят някакъв сладкиш за баба си, с която живеели и която не се чувствала добре. Новата ми приятелка беше с една година по-малка от мен, а Уини беше едва на шест месеца. Джулия я държеше в прегръдките си и все й говореше. Някаква жена, която водеше за ръка момченце, се приближи до тях, за да му покаже бебето, но като видя Уини, закрещя на Джулия:
— Как смееш да показваш това чудовище на обществено място! Как не те е срам!
Гейлън нежно погали черните къдрици на куклата.
— Моята приятелка не се срамуваше. За нея сестричката й беше любимо същество, макар че за хората бе…
— Какво? — промърмори Лукас. Гласът му сякаш я галеше. — Спомняш ли си как изглеждаше? Или и ти като сестра й си била заслепена от обичта си към нея?
— За мен тя бе най-сладкото бебе на света — прошепна Гейлън. — Обаче имаше скелетни и неврологични деформации. Като се родила, лекарите предупредили, че ще бъде чудо, ако живее няколко дни.
— Но когато си я видяла за пръв път, е била на шест месеца, нали?
— Точно така. Лекарите вече се бяха отказали да предричат докога ще живее. Едно бе сигурно — че никога няма да проходи. Съмняваха се, че ще остане сляпа, но Уини виждаше… макар и по-различно от нормалните хора. В нейния свят небето денем беше зелено, нощем се обагряше в златисто, а на фона му се очертаваше аквамаринена луна, царевичните полета бяха оцветени в тюркоазно синьо — любимия й цвят.
„Тюркоазно синьо! — възкликна Лукас мислено. — Също като едно широко дамско палто и ръкавички с един пръст.“
— Навярно за нея коледната елха е била тъмночервена.
— Да. Ръкавиците са ми подарък от Уини, макар че ги изплете баба Ан.
Гейлън говореше с толкова любов за възрастната жена, която се беше нагърбила да отглежда момичетата, че Лукас реши да не я пита за родителите им.
Тя помълча и продължи тихо:
— За известно време се поуспокоих. Живеех в дома на майка ми, но повечето време прекарвах с Уини, Джулия и Ан. После… — Лицето й помръкна, гласът й затрепери: