— Защо мислиш, че ще склони да говори с мен… — Гейлън онемя — отново виждаше отражението си, но този път в сребристите очи на Лукас.
— Ако изобщо склони да говори пред някого, това ще си ти, Гейлън.
Шестнайсета глава
През този зимен неделен следобед Манхатън приличаше на Страната на чудесата.
Поради обилния снеговалеж нюйоркчани се придвижваха пеш, със снегомобили и със ски. Най-въодушевени бяха кучетата, които се гмуркаха във високите преспи и муцуните им се покриваха със сняг. Лаят им се сливаше със смеха на децата.
Цели семейства бързаха да се позабавляват в Сентръл Парк. Броят на снежните човеци непрекъснато се увеличаваше. Бяха различни по големина, някои имаха копчета вместо очи, други — уши от резенчета ябълки, а някакъв шегобиец беше затъкнал неделното издание на „Таймс“ под мишницата на своята снежна скулптура.
В зимната Страна на чудесата цареше радостно въодушевление, но човекът, който крачеше редом с Гейлън, носейки големия хартиен плик с куклите, не забелязваше колко щастливи са хората, не чуваше шеговитите им подвиквания.
Може би радостта му причиняваше само страдание, защото му напомняше за жените, на които не бе съдено да се наслаждават на прекрасния зимен ден само заради беглото си познанство с него.
Може би…
— Усещаш ли го? — попита тя. — Затова ли си толкова мълчалив?
„Не — помисли Лукас. — Ала усещам настроението на хората около мен и си спомням за убиеца, който преди години обсеби душата ми и който още дебне в сърцето ми.“
— Не — отвърна. — Мислех за друго. Извинявай.
Той насила й се усмихна, усмихна се и на сестра Кейси, когато й връчиха куклите в уречения час. А когато наближиха прочутия магазин „Офелия“, вече се бе изтръгнал от мъчителните спомени.
Казанова бе сгрешил, когато каза, че Гейлън сигурно изобщо не е забелязала луксозния бутик за бельо. Разбира се, че го виждаше всеки ден, когато отиваше на работа в Кей Си Ар, но витрината му не привличаше вниманието й.
Не че изложените артикули бяха безвкусни или вулгарни. „Офелия“ беше един от най-изисканите бутици в Манхатън. Посещаваха го изискани дами, еднакво самоуверени на работното си място и в леглото, на които допадаше да подчертават силата и загадъчността на своя пол и да демонстрират тези качества пред любимия мъж.
Влязоха в просторното фоайе и краката на Гейлън се подкосиха. Почувства са не на място сред този разкош. Навярно клиентките на бутика носеха скъпи и изискани дрехи, не джинси и широки тюркоазно сини палта. Като в просъница чу гласа на Лукас:
— Предлагам да се разделим, за да напазаруваме по-бързо. Започни оттук.
Тя пристъпи към първия щанд. Вече не се чувстваше неловко, защото усещаше топлата му ръка на рамото си. Долови топлината й, сякаш вместо дебелото палто и пуловер носеше копринена рокля и ефирно бельо.
Щандът, към който я бе насочил Лукас, беше за булчински нощници и бельо. Изложени бяха предимно класически модели във всички оттенъци на бялото.
Отначало Гейлън не смееше да ги докосне. Сетне красотата и изяществото им я примамиха неудържимо, за миг си представи, че избира бельо за своята брачна нощ. Свали ръкавиците си и почти благоговейно докосна нощницата от кремава коприна, върху която бяха избродирани рози с цвят на слонова кост.
Запита се дали младоженецът ще види колко красиви са тези изящни цветчета на надеждата. Дали ще се полюбува на ръчно пришитите рози, преди да смъкне нощницата от раменете на тръпнещата си съпруга?
Тръпнеща ли? Да. Но съвременната младоженка, която пазарува в „Офелия“, ще тръпне от желание, не от страх. И няма да чака съпругът й да свали нощницата й, а сама ще я захвърли на пода.
Лукас също беше завладян от една мечта. Когато болката стана нетърпима, пристъпи към Гейлън и я върна към действителността:
— Време е да тръгваме.
— Лукас — сепна се тя, — още не съм избрала…
— Няма значение. Вече купих всичко необходимо. — Показа й хартиен плик с цвят на слонова кост. Беше луксозен като бельото, сложено в него. Името на магазина не бе написано, върху плика имаше само букетче полски цветя, гравирани със злато. — Готова ли си, или искаш да поразгледаш още малко?