— Сигурно е очаквала признателност, задето ти е осигурила охолен живот, въпреки че, ако е зависело от нея, изобщо е нямало да се родиш! — гневно процеди Гейлън. Изведнъж я обзе ярост към тази жена, която е била готова да се откаже от нероденото си дете.
— Грешиш, Гейлън. Не търсеше нито признателност, нито благодарност. Но откровеността й ми помогна да добия по-реална представа за бащата, когото не познавах.
— Може би те е накарала и да го обикнеш.
— Може би. Да, имаш право. — Лукас смръщи вежди и промълви: — Но това в момента няма значение. Повиках те, за да ти разкажа за Джени.
Джени. Дженифър Луиза Кинкейд. Единствено дете на драматурга Лорънс и балерината Изабел, починала при раждането на момиченцето.
След смъртта на съпругата си Лорънс се отказал да пише пиеси за Бродуей и се посветил на дъщеричката си.
Живееха в Уестър, близо до Ню Йорк, в семейното имение, наречено „Белмийд“. Именно там Лорънс написа най-прочутата си пиеса, посветена на покойната му съпруга.
За ролята в моноспектакъла „Пирует“ драматургът избра Хелена Синклер, вече три години любимка на ценителите на театралното изкуство в Лондон.
Шестгодишната Джени Кинкейд и тригодишният Лукас Хънтър се запознаха шест седмици по-късно и… жребият беше хвърлен. Сериозното момченце, което почти не обелваше дума, стана неин верен роб. Беше отгледано от непрекъснато сменящи се бавачки, които трепереха пред строгата Хелена и не можеха да обикнат мълчаливото хлапе.
Джени също не говореше — беше глухоняма по рождение.
Но беше истинска бърборана, когато си служеше с жестомимичната „азбука“. Ръцете й бяха грациозни, напомняха на пърхащи птици.
Обичаше да командва по-малкото си „братче“, като оживено жестикулираше, но в повечето случаи забележките отправяше към себе си. Например: „Лукас, трябва да избършем калните си обувки.“ Или слагаше ръце на кръста си, сякаш искаше да каже: „Ако изядем всички сладкиши, Лукас, ще ни стане лошо.“
Да, тя наистина „бърбореше“ с изящните си ръце, често танцуваше с лекотата и грацията, присъщи на майка й. Неуморно подскачаше, правеше пируети, но замръзваше неподвижно, щом Лукас й заговореше.
Той също използваше езика на жестовете.
След години Лукас Хънтър щеше да говори английски като британец, с прекрасна дикция и стил. Но първият език, който научи, бе езикът на Джени.
Беше истинска вълшебница и умееше да отгатва думите по движението на устните. Притежаваше очите на орел и се гордееше със способността си да предава разговори, които никой друг не чува.
Често „питаше“ баща си и Лукас дали чуват онова, което тя вижда.
В продължение на шест години тримата живяха щастливо в „Белмийд“, а Хелена остана в Манхатън. Разбира се, тя не би отказала да стане господарка на имението и любовница на Лорънс, но той още беше влюбен в Изабел и не можеше да я забрави.
До края на живота си Лукас щеше да пази в спомените си тези идилични години, когато живееше в свят, изпълнен със светлина и любов.
Джени беше златното слънце на галактиката на радостта, а той бе една от многобройните планети, кръжащи в орбитата й.
Тримата обитатели на „Белмийд“ принадлежаха към голямото семейство на богатите и привилегированите жители на Чатсуърт, където всички се чувстваха в безопасност.
След време Лукас се сдоби с още две по-големи „сестри“ — Мариан и Полин. Благодарение на него приятелството между двете сестри и Джени стана възможно. Те не владееха езика на жестовете, но глухонямата отгатваше думите им по движението на устните, а Лукас предаваше нейните отговори.
Светът около него бе съвършен и така ослепително ярък, че мракът остана далеч от него до момента, когато беше вече прекалено късно. Лукас Хънтър долови присъствието на злото два дни преди вълшебният му свят да рухне… през последната седмица на януари, когато Джени беше на дванайсет, а той — на девет години… когато земята се покри със саван от блестящ сняг.
Той нямаше представа какво означава нахлуването на мрака. След години щеше да стане специалист по езика на злото, който по нищо не приличаше на английския или на езика на глухонемите. Ала тогава беше едва деветгодишен и усещаше само, че нещо чудовищно обсебва душата му.
Нахлуването на злото бе придружено с болка, сякаш граблива птица забиваше нокти в сърцето му, с вледеняващ страх и с още някакви чувства, които едва по-късно успя да определи като похот, ярост, лудост, удоволствие.