— Къде е Джени? — викна разтревоженият й баща.
Брандън вдигна рамене и промърмори, че сигурно си е у дома. Изпратил я бил преди час. Тя се съгласила, за да покаже, че му е простила.
— Джени си е вкъщи — повтори той.
„Лъжец!“ — нададе безмълвен вик Лукас и се втурна в мрака навън. Лорънс, Мариан и Полин хукнаха след него, последваха ги всички присъстващи, включително и Брандън.
Тичаха след Лукас в тъмнината… и към тъмнината, защото той следваше пътека, невидима за тях… пътека, водеща към изтезание, изнасилване и смърт в хангара за лодки до заледеното езеро.
Случило се бе на днешния ден преди двайсет и седем години.
Деветнайсета глава
— Брандън я е убил! — прошепна Гейлън сред тишината на просторното помещение. Вдигна поглед към Лукас и отново помисли, че той прилича на пантера, дебнеща жертвата си.
— Да.
— О, Лукас, толкова съжалявам!
— Аз също. Мъчно ми е за Джени.
„И на мен ми е мъчно. За Джени и за теб“ — помисли Гейлън.
— Той призна ли, че е извършил убийството?
— Не. Упорито твърдеше, че няма нищо общо със случилото се. Джени била предложила да отидат в хангара. Макар че била едва дванайсетгодишна, съвсем не била невинна, флиртувала била с него от Коледа и най-сетне успяла да го прелъсти. Вината му била, че се бил поддал на първичния си инстинкт. Джени починала случайно по време на сексуална игра, която харесвала и на двамата.
— Каква гадост!
— Имаш право.
— Престъплението му не е останало ненаказано, нали? — попита тя и помисли: „Дано да си е получил заслуженото заради онова, което е причинил на Джени, на Лорънс, на теб!“.
— Въпрос на гледна точка — промърмори Лукас. — Важното е, че е жив.
— Но сигурно е лежал в затвора — настоя Гейлън. — Навярно си обяснил на полицаите, че убийството е било предумишлено, че два дни по-рано някакво усещане ти е подсказало какво ще се случи!
— Наистина го осъдиха, но не заради моите показания. С никого не споделих какво съм изпитал. Съмнявам се, че щяха да ми стигнат силите. Пък и кой би повярвал на едно деветгодишно хлапе, измъчвано от угризения на съвестта?
— Но защо си се чувствал виновен? — попита Гейлън. — Защото не си могъл тогава да приемеш, че върху теб тегне проклятие, което дори сега е трудно да определиш? Защото си бил дете и не си подозирал, че злото може да се крие зад блясъка на най-ярката светлина, така ли? Не е трябвало да се самообвиняваш…
— Същото се отнася и за теб — прекъсна я той. — Спомни си как Марк те е принудил да напуснеш града, без дори да се обадиш на Джулия, без да й обясниш причината, но до ден-днешен изпитваш вина. Мариан и Полин се обвиняваха, задето са допуснали Джени да си тръгне сама с Брандън. А Лорънс… умът ми не може да побере защо се е чувствал отговорен за смъртта й. Всички се чувстваха виновни. Освен Брандън.
— Но все пак е влязъл в затвора!
— Вярно е, но нямаше шумен съдебен процес, който да опетни името на династията Крисчънсън. Желанието на семейството да се избегне публичност даде мощно оръжие на прокурора при преговорите за извънсъдебно споразумение.
— Значи Брандън е пледирал, че е извършил непредумишлено убийство — отбеляза Гейлън, чиято работа като съдебен репортер я беше научила, че във всеки щат наказанието е различно — от няколко години затвор до…
— Колко му дадоха?
— Двайсет и две.
Гейлън знаеше, че такава присъда означава победа за обвинението, но нищо не бе в състояние да възкреси убитото момиче и да възстанови съсипания живот на бедния му баща.
Известно й беше и нещо, което представляваше най-голямата подигравка с близките на жертвите.
— Кога придоби право на предсрочно освобождаване?
— След девет години и шест месеца.
Гейлън си спомни за деветнайсетгодишния Лукас Хънтър, който пиел прекалено много и се отдавал на разгул, отчасти реагирайки на трагедията, разиграла се в детството му.
— През това време ти си бил в пансион в Англия.
— Да… — Всъщност в деня на смъртта на Джени той бе попаднал в своеобразен затвор. Няколко дни след убийството Хелена му нареди да се върне в Англия и той се подчини, защото знаеше, че няма право на помилване. През следващите девет години посещаваше най-елитните училища, но бе далеч от майка си, защото живееше в пансион. Харесваше му желязната дисциплина, налагана от преподавателите, а смеховете и закачките на съучениците му го отблъскваха.