— Но…
— От опит знам, че хората, преживели трагична загуба, особено съпрузи, чието дете е било убито, по правило се отчуждават. Хранят топли чувства един към друг, но предпочитат да живеят разделени. Животът им е безвъзвратно променен. Изпитват вина, че са оцелели, а любимото им същество е мъртво, терзаят се от мисълта, че е имало някаква възможност да предотвратят трагедията. Нямам представа защо Лорънс чувства вина за смъртта на дъщеря си. Може би смята, че не е бил грижовен баща, че е допуснал тя да попадне в ситуация, при която е щяла да се спаси, ако не беше глухоняма и можеше да извика за помощ.
— Но за да я защити от враждебния свят, е трябвало да я превърне в затворничка, да й забрани да играе с приятели, дори да отблъсне децата, с които се е била сближила — отбеляза Гейлън и замълча, като си спомни кои са били приятелите на Джени и че дружбата й с тях е била възможна само благодарение на деветгодишното момче, нагърбило се със задачата да бъде неин преводач и да й помогне да опознае света извън границите на имението „Белмийд“. — Мислиш ли… че Лорънс те обвинява за смъртта й?
— Не, никога не би му хрумнало.
— Тогава обвинява себе си, задето те е допуснал в дома си.
— В никакъв случай. Това би означавало косвено да вижда вина в мен.
По тона му Гейлън долови, че той храни топли чувства към Лорънс и съжалява за отчуждението между тях.
— Виждали ли сте се след трагичното събитие?
— Разбира се. Той винаги присъстваше в съда, когато комисията обсъждаше молбите за предсрочно освобождаване на Брандън.
„Като теб“ — каза си Гейлън.
— Сигурно сте разговаряли — предположи. — Навярно ти е благодарил за подкрепата.
— Случваше се да поговорим, но, общо взето, нямаше какво да си кажем. Винаги седяхме един до друг — добави. — Едва сега тази подробност изплува в паметта ми. Но нито веднъж не ми е благодарил. Не съм и очаквал да го стори, защото смятах за свое задължение да бъда в съда.
„Защото сте се чувствали като членовете на едно семейство — помисли си Гейлън. — Били сте като баща и син цели шест години на безбрежно щастие, споделяно от Джени, която, макар и глухоняма, е била жизнерадостна и чаровна.“
Тя отново погледна снимката, направена през онзи далечен зимен ден, когато е настъпил краят на безметежния им живот. Загледа се в личицето на деветгодишния Лукас, който е усещал присъствието на злото и макар да е бил прекалено неопитен да го проумее, отчаяно се е опитвал да защити любимите си хора.
Ако е знаел какво заплашва Джени, би умрял, за да я защити. Би дал живота си и за Лорънс.
Ако е знаел какво ще се случи.
Гейлън вдигна поглед от момчето на снимката към ловеца, в който се бе превърнало. Този човек не знаеше що е страх и умееше да контролира положението дори в мигове като този, когато отново усети злото.
Тя видя как потъмняха сивите му очи, забеляза решителността, изписана на лицето му, престореното му спокойствие. Дори успя да й се усмихне, за да я окуражи, въпреки че неописуемият ужас нахлуваше във вените му. След няколко секунди лилавият телефон иззвъня.
— Гейлън — подкани я Лукас, който вече слагаше слушалките, без да отмества поглед от нея. — Обади се.
„Не искам! — мислено извика тя. — Единственото ми желание е да разговарям с теб, Лукас. Само с теб! Ако убиецът ме накара да се престоря, че се любя с него… Не, не мога да се обадя!“
— Гейлън! — В тихия му глас прозвучаха заповеднически нотки.
Тя се подчини. Остави снимката обратно на стъклената масичка и се приближи до телефона. Искаше й се да е далеч оттук, от лилавия апарат.
— Ало?
— Скъпа Гейлън — прозвуча електронният глас. — Какво има, скъпа? Долавям, че си изнервена. Да не би да съм те обезпокоил в неподходящ момент? Забележи — казах „обезпокоил“. Запомни, че не съм нахалник, който упражнява тормоз. Аз съм твоят спасител, твоят любовник! Навярно си изпълнила желанието ми да носиш еротично бельо. Представям си как изглеждаш в тъмночервени копринени бикини и дантелен сутиен.
Сред покупките от „Офелия“ наистина имаше подобно бельо. Не бе по нейния вкус, нито по вкуса на Лукас, но определено допадаше на убиеца.
Помъчи се да не гледа Лукас. Втренчи се в снежнобелия мокет, който бе тъкмо по вкуса й. И по вкуса на Лукас.
— Не, не съм изпълнила желанието ти — отвърна.
— Моля? Но нали сключихме договор, мила моя?
— Да. За едночасово предаване в сряда вечер.