Стриктно спазваха нарежданията на Казанова. Посетителите, предимно полицаи, не стъпваха в апартамента. Без да излизат от асансьора, предаваха това, което носеха, на Гейлън или на Лукас или го оставяха на мраморния под във фоайето. Тя знаеше, че пратките съдържат секретни документи, които не бива да се предават по факса.
Беше в кухнята да приготви чай, когато видя, че поредният посетител е Пол. Той подаде на Лукас голям хартиен плик, сетне размениха няколко думи шепнешком. Едва ли шепнеха, за да не ги чуе тя. Изобщо не я бяха забелязали.
Веднага щом операторът си отиде, Лукас отново се затвори в „командния център“.
След няколко часа навън се разрази невиждана буря. Във вторник сутринта Ню Йорк осъмна под дебела снежна покривка. Пътищата бяха заледени, клоните на дърветата се чупеха под тежестта на леда, който ги обвиваше. Бурята прекъсна далекопроводите, захранващи североизточните райони на страната. Пораженията в Ню Йорк бяха незначителни — жителите му не страдаха от липса на отопление и осветление. В луксозния апартамент на Лукас цареше приятна топлина, ала Гейлън трепереше от студ… може би защото в гърдите й бушуваше буря. Не помагаха нито горещите душове, нито дебелата завивка, под която се сгушваше като посърнал от студ минзухар.
Свечеряваше се, когато тя се осмели да напусне леглото. Копнееше за чаша горещ чай. Възнамеряваше да отиде направо в кухнята, но като привлечена от магнит се приближи до прозореца и се загледа навън, запленена от приказната гледка.
Ледени висулки украсяваха фонтана, приличен на сватбена торта. Блестяха като скъпоценни камъни, а когато ги озариха последните лъчи на плахото зимно слънце, по тях заиграха многоцветни дъги. Сякаш самото обещание за идващата пролет беше заключено в късчетата лед.
— Куклите ми липсват.
Гласът на Лукас прозвуча отдалеч, но Гейлън усети топлината, която се излъчваше от него, и ледът в сърцето й се стопи от всепоглъщащо щастие.
— Наистина ли? — попита тя, без да се обърне. Нима е искрен? Нима му липсват куклите и приказната атмосфера на деня, в който седяха на пода до камината?
— Да. — Лукас пристъпи към нея. Стори й се, че се е отворила вратата на пещ — толкова силен бе огънят, бушуващ в гърдите му. — Моля да ме извиниш, задето те пренебрегвам от неделя насам.
Изведнъж я досмеша. Поведението му беше като на изискан джентълмен, който се извинява на госта си, че не му е обърнал достатъчно внимание. Или моли за прошка младоженката, която е изоставил.
„Но ти не си нито едното, нито другото — напомни й някакъв въображаем глас и Гейлън отново се разтрепери. — Забравѝ приказната атмосфера и магията на деня, когато седяхте до камината — те бяха измамни. Запомни, че смъртта е единствената причина, поради която си тук.“
Гейлън, която не беше изоставена младоженка, обърна гръб на фонтана и на пъстроцветните дъги, обещаващи пролет.
Лицето на Лукас беше безизразно, но погледът му бе като на ловец, попаднал на следите на животното, което преследва.
— Не ти се сърдя и не очаквам да се занимаваш с мен. По-важно е да заловиш убиеца… — Тя замълча, защото долови в погледа му нещо, което я накара да забрави очарованието на приказките и на дъгите, оковани в късчетата лед. — Боже мой! Вече знаеш кой е!
Дори да се бе разгневил, че е допуснал тя да проникне зад непроницаемата му фасада, Лукас не се издаде. Само очите му проблеснаха като сребърни кинжали:
— Да, детектив Чандлър, зная. Нарочно не го споделих с теб, защото е за предпочитане да си в неведение относно самоличността му.
— Защото не ме бива да лъжа — промърмори Гейлън. — Защото има опасност, докато разговарям с него, неволно да издам, че знам истината или — още по-лошо — че ти я знаеш.
— Трябва да го заловим на местопрестъплението. Преди да убие набелязаната жертва, но след като ясно е показал какво възнамерява да стори. Не ни вършат работа дори и най-убедителните косвени улики — например да намерят в дома му твоя клетъчен телефон. Нямаме ли солидни доказателства, нашият Казанова ще отърве кожата. Ако усети, сме го надушили, ще се скрие вдън земя… може би завинаги.
— Нищо не знам, лейтенант. Нищичко!
— Браво, така те искам!