— Трябва да разговаряш с него, Гейлън! — Нима това бе същият човек, който само преди минути в забрава шепнеше името й? Говореше толкова спокойно, че я побиха тръпки. — Кажи, когато си готова.
Слушалките не му бяха под ръка и в спалнята имаше само един апарат, но Лукас вече не държеше да подслушва обажданията на убиеца. Вече знаеше кой е ужасяващият Казанова.
Застана до апарата и се приготви да натисне бутона за включване, все едно го виждаше в мрака:
— Гейлън, моля те!
— Да… Добре… — Тя седна в леглото и машинално притисна завивките към гърдите си, за да прикрие голото си тяло, което той вече познаваше. — Готова съм… Ало?
— Кървиш ли, Гейлън?
— Моля?
— Не можа да му устоиш, а? Не, спести си усилията и не ме лъжи, знам всичко. Донякъде те разбирам. Жена… особено жена като теб не е в състояние да му откаже.
— Не! Грешиш!
— Не греша, скъпа моя, пък и вече е късно да казваш „не“. Трябваше да отблъснеш Лукас, не мен. Ала ти се поддаде на чара му, прояви слабост, защото толкова силно го желаеше. Не се безпокой, не ти се сърдя. Всичко протече според плана ми.
— Какъв план?
— Нали не повярва, че искам да спася кариерата ти? Боже мой… може би си се хванала! Жалката ти наивност е безгранична. Скъпа моя, крайно време е да осъзнаеш, че вече не живееш в Канзас. Всичко дотук беше игра или по-точно част от играта между лейтенанта и мен. Ти беше само пионка, всъщност единствената пионка. Обаче играта приключи. За теб и за следващата жертва на Казанова, която ще умре заради теб.
„Няма да умре! Лукас няма да го допусне! Знае кой си!“ — помисли тя, сетне си напомни, че не бива да се издава, че трябва да прикрива чувствата си и да печели време.
— Не можеш да убиеш някого само защото ние…
— Само защото с Лукас сте се любили. Колко си наивна, мила моя. Нима си въобразяваш, че мъж като него ще те пожелае и ще се влюби в теб? Помисли по въпроси или най-добре поразпитай лейтенант Хънтър, докато аз се справя с петата дама от списъка. Както разбираш, чака ме работа, затова не мога да продължа да си говоря с теб…
Чу се сигналът за свободна линия — Лукас бе прекъснал връзката. Гейлън го погледна и с изумление забеляза, че докато е слушал убиеца, е успял да се облече.
Той набра някакъв номер, от другата страна вдигнаха слушалката още при първото позвъняване.
— На поста си съм, лейтенант.
— Проследи ли го?
— Иска ли питане?
— Къде се намира?
— В парка. Придвижва се към твоя апартамент, както ти предвиди. След минута ще стигне до Пето Авеню и в зависимост от това, дали завие наляво, или надясно, ще разберем къде отива. Естествено — ако не се подхлъзне на леда. Движи се прекалено бързо…
— Екипите в сградите ли са?
— Да.
— Възникнаха ли някакви проблеми?
— Обичайните непредвидени обстоятелства. Съпругът на дамата, която живее на Лексингтън Авеню, не си беше у дома и отначало тя отказа да ни пусне в апартамента. Нали по телевизията непрекъснато предупреждават да не се отваря на непознати, особено на онези, които твърдят, че са ченгета. Колегите я помолили да се обади на полицията и аз лично разговарях с нея. Хората ни вече са в апартамента, дори им направила кафе.
— Какъв е бил проблемът на Парк Авеню?
— Апартаментът, намиращ се до жилището на евентуалната жертва, не беше необитаем, както очаквахме. Оказа се, че собствениците дали ключовете на съседката, а неин близък я помолил да прекара нощта там заради бурята. Човекът беше много отзивчив и ни допусна в жилището. Снайперистите също са по местата си.
— А прокурорът?
— Седи до мен в буса.
— Къде се намирате?
— Завиваме в уличката зад сградата, в която живееш.
— Добре. Идвам веднага — завърши Лукас. Очите му проблеснаха в полумрака, беше напрегнат като ловец в очакване дивият звяр да се появи на мушката му.
Погледна Гейлън, докосна нежно лицето й:
— Кошмарът свърши. Още малко търпение и вече нищо няма да те заплашва.
Сърцето й се сви — той се сбогуваше с нея. Искаше й се да извика: „Почакай! Не ме изоставяй! Не още, моля те!“.
Но Лукас Хънтър вече не беше до нея.
Дали изобщо го е имало? Дали не е сънувала вълшебната нощ и нежните му ласки?
Сякаш стоманен юмрук стисна сърцето й. Тя избухна в сълзи. Риданията, напиращи в гърлото й, я задушаваха.