Изведнъж й хрумна, че реакцията й е съвсем нормална. Вероятно е естествено девойка, загубила девствеността си само преди няколко часа, да лее горчиви сълзи, защото любимият й я е изоставил в момент, когато най-много се нуждае от подкрепата му.
Може би сълзите й не са предизвикани от жестоката болка, която разяжда душата й.
Не, не бива да се самозаблуждава. Пороят от сълзи означаваше само едно — че сърцето й е разбито.
Риданията й секнаха така внезапно, както бяха избухнали. Нямаше я вече плахата и нерешителна Гейлън. Беше се превърнала в жена без емоции, в полярен изследовател, останал сам за пръв път сред безкрайните снежни полета, който се подготвя за последната си експедиция.
Подготвяше се за нашествие на чужда територия, за акт на насилие.
Защото самата тя бе жертва на насилие… и на вероломно предателство.
Облече халата си и отиде в помещението, което Лукас наричаше „команден център“. Надяваше се да се добере до истината, да открие плана за операцията, написан върху снежнобели листове с изящния почерк на Лукас.
Навярно точка първа гласи: „Да се идентифицира убиецът.“ Лукас бе успял да го стори само за два дни, докато снежната буря вилнееше над Ню Йорк. Дали се е добрал до истината благодарение на детективските си умения, или с помощта на черна магия? Дали е съумял да овладее онова, което доскоро бе извън неговата власт? Дали се е възползвал от своята дарба, от своето проклятие, за да намери отговора на загадката?
Втора точка: „Разполагане на силите“, също бе изпълнена. Командосите и снайперистите вече бяха заели позиции. От телефонния разговор между Лукас и колегата му беше узнала, че прокурорът е в специално оборудвания полицейски бус. Лейтенант Лукас Хънтър също бе вече там и ръководеше операцията.
Изпълнението на трета точка — „Прелъсти Гейлън… не, остави тя да те прелъсти“ — сигурно е било най-лесно. Едва ли ще намери доказателства, че Лукас е осъществил последната стъпка от плана си.
Сигурна бе обаче, че в „командния център“ ще открие улики, старателно укривани от „незаменимата детектив Чандлър“… които ще й разкрият не само кой е убиецът, но и самоличността на двете потенциални жертви.
Първо се натъкна на материали, които й помогнаха да отговори на втория си въпрос — плановете на сградите на Лексингтън Авеню и на Парк Авеню и имената на две жени, живеещи там. Розалин Сейнт Джон обитаваше апартамент на Лексингтън. Макар че не вярваше в детективските си способности, Гейлън също би предположила, че е логично изборът на психопата да падне върху светската хроникьорка.
Ала изобщо не очакваше, че втората набелязана жертва е Вивека Блеър. Дали престъпникът по някакъв начин е свързан с Кей Си Ар… и още по-невероятно — дали не е служител в телевизията?
Подозренията й се потвърдиха, щом прегледа съдържанието на купчината кафяви папки, в които се намираха досиетата на всички мъже, работещи в Кей Си Ар, включително собственика и прочутия водещ вечерните новини.
Най-отгоре беше папката със сведения за Уоли, доста оскъдни по обем. Имаше само една снимка — копие на онази, която той носеше в портфейла си и гордо показваше на познати и непознати, обяснявайки, че красивата жена е съпругата му, а симпатичните хлапета — неговите деца. Към фотографията беше прикрепена бележка, в която Пол инструктираше Лукас да обърне внимание на надписа на гърба: правата се държаха от професионален фотограф, изредени бяха и имената на моделите, които бяха позирали за снимката.
Гейлън беше поразена — как е възможно Уоли да е мамил всички през цялото време? Но това все пак не означаваше, че добродушният невзрачен оператор е способен на убийства.
Вярно, той бе предан като куче на Мариан и беше сломен от смъртта й, настъпила само седмица преди Казанова да започне „акцията“ си. Истина е и това, че той вечно беше пренебрегван от Вивека, която дори открито му се подиграваше.
Гейлън си спомни, че в неделя сутринта го беше попитала защо изглежда като болен, той й бе отвърнал, че не е мигнал цяла нощ от тревога за съдбата на малките заложнички, представяйки се как една от тях би могла да е дъщеричката му Ани.
Но Уоли нямаше дъщеря. Което вероятно означаваше, че той не притежава алиби за времето, когато е била убита доктор Брин Талбот.
Уоли идеално пасваше на психологическия портрет на сериен убиец. Беше мълчалив и саможив, съседите му го считаха за много услужлив. Никому не би хрумнало, че през самотните си нощи кроткият и невзрачен човечец върши тежки престъпления.