Върна се в своята спалня и без да бърза, свали чаршафите от леглото, взе от банята розовите, кремавите и лилавите хавлиени кърпи и ги пъхна в пералнята.
Сетне избърса снежнобелите кухненски плотове, които блестяха от чистота, и включи телевизора.
Новината, която очакваше да чуе, се излъчваше по всички канали. Гейлън превключи на честотите на Кей Си Ар.
— Очаквайте официално потвърждение за смъртта на манхатънския Казанова.
Репортер беше Марти, когото през онази съботна вечер бяха изпратили да следи кризата с малките заложнички в болницата и чието досие Гейлън така и не бе прочела.
Сега въздъхна с облекчение — Марти не е убиецът.
Ами двамата оператори, дали и те са невинни? Разбира се, лицето на оператора не се виждаше, но Гейлън беше достатъчно опитна да разбере кой е зад камерата.
Искаше й се и Пол, и Уоли да са извън сградата, да не са отговорни за ужасяващите престъпления. Никога нямаше да забрави добротата, проявена от Уоли към нея, и жеста на Пол, който беше опитал да я предупреди, да й спести душевните страдания.
Докато се взираше в екрана, операторът насочи обектива към сградата, пред която бяха спрели множество полицейски коли. Светлините от въртящите се лампи на покривите им се отразяваха от леда. Сградата се намираше на Пето Авеню, само на шест пресечки от жилището на Лукас. Гейлън знаеше, че на този адрес живее Вивека Блеър.
„Лукас! — помисли си с копнеж. — Толкова е близо!“
От зданието излезе строен мъж, чието лице остана в сянка. Но не беше Лукас, нито представител на официалната власт, подготвил изявление за медиите. След миг човекът изчезна от погледа й.
Най-сетне се появи друг мъж, прекрачи жълтата по-лицейска лента и се приближи до микрофоните. Не беше Лукас, не беше и шефът на нюйоркската полиция, а заместник — областният прокурор, който беше пътувал с полицейския микробус.
Той потвърди, че убиецът е мъртъв. Да, със сигурност бил човекът, известен като Казанова. За щастие нямало ранени. Жената, която е щяла да стане жертва на психопата, била невредима, но много разстроена. Нямал право да разкрива нито нейното ме, нито името на престъпника. След уреждането на различните правни формалности представителите на медиите щели да получат желаната информация. Освен това предстояло официално уведомяване на семейството на мъртвия.
Семейство! Убиецът е имал семейство! Гейлън се запита дали това е доказателство за невинността на Уоли, дали той изобщо има някакви роднини. Не би пожелала никому да бъде сам на света, но в този момент й се искаше и Уоли, и Пол, и Джон да са сираци и да нямат никакви близки. Джон Маклейн наистина беше сирак. Беше започнал от нулата и благодарение на способностите си бе станал мултимилионер. Ала милионите му не бяха помогнали за спасяването на живота на жената, която бе обичал повече от всичко на света.
Но сестрата на Мариан беше жива. Дали сестрата на покойната съпруга се смята за член на семейството?
Гейлън изключи телевизора. Нямаше желание да си играе на отгатване на самоличността на престъпника.
Освен това въображаемият глас й нашепваше, че не бива да губи надежда, че всеки момент Лукас ще телефонира и ще й съобщи новината.
Тя свъси вежди и се помъчи да го заглуши. Лейтенант Хънтър е много зает. Предстои му да уреди формалностите около блестящата си победа в двубоя с престъпника. Точно сега дори не би му и хрумнало да й се обажда.
Освен това тя има още домакинска работа. Ще я свърши, без да бърза. Първо ще се отърве от покупките от „Офелия“ — те бяха нещо като театрален реквизит и не допадаха нито на нея, нито на Лукас. Хрумна й да изхвърли в шахтата за смет красивия хартиен плик заедно със съдържанието му.
Но може би е за предпочитане първо да нареже бельото, подхождащо според нея само на лека жена, за да не попадне в ръцете на любопитни репортери от таблоидите, които биха ровили и в сметта за „сувенири“ от „любимата“ на Казанова. После реши да пъхне в куфара луксозното бельо. Беше изработено от скъпи материи, от които щяха да излязат красиви дрешки за нейните кукли. Накрая си каза, че ще вземе окончателно решение, докато почиства апартамента с прахосмукачка, както би трябвало да прави всяка добре възпитана гостенка. Ще сътвори един-два снежни ангела, а може би цяло ято.
„Май ще е по-добре да направиш голям снежнобял череп — прошепна й присмехулен глас, който заглуши гласа на надеждата. — Престани да се самозалъгваш! Свършено е! Върви си, напусни това жилище!“