— Я виж! Тъкмо такава търсим! Точно тя ни трябва! Хайде, нея ще си хванем.
Хедър понечи да избяга, когато видя двамата моряци да идват към нея. Значи знаеха коя е и бяха тръгнали да я търсят. Тези двамата са я гонили. Краката й се подкосиха, тя стоеше и чакаше, примирена, да я отведат.
— Ало, госпожице! — каза по-възрастният и се ухили. — Тая положително ще хареса на капитана, нали Дики?
Другият облиза устни и заби поглед в деколтето на Хедър:
— О да, тая ще му се услади.
Хедър трепереше под погледите на двамата мъже. Реши, че никога вече няма да се види свободна. Единственото, което й оставаше, беше да се опита да прояви смелост.
— Къде ме водите? — попита тя примирено.
Дики се ухили и ръгна другия в ребрата:
— Малко е любопитничка, нали? О да, тая ще му допадне, не бих имал нищо против и аз да мога да си позволя такова парче.
— Съвсем наблизо, госпожице — заяви по-възрастният — на борда на търговския кораб „Бързоходен“. — Хайде, елате.
Тя последва по-възрастния, който вървеше пред нея, а другият я следваше толкова отблизо по петите, че беше невъзможно да избяга.
Учуди се, че искат да я заведат на борда на някакъв кораб. Сигурно началникът на полицията е сега там. Беше й всъщност все едно, нали животът й тъй или иначе никога вече нямаше да се оправи.
Мина доброволно по трапа и по-възрастният я преведе през палубата до някаква врата, която бутна. Накараха я да мине през тесен коридор до още една врата, която след леко почукване се отвори. Когато пристъпи в капитанската каюта, някакъв мъж стана от бюрото, до което седеше и ако Хедър не беше толкова объркана и наплашена, щеше да види, че е мускулест и висок. Кафявите прилепнали панталони се изпъваха върху тесни бедра, а разкопчаната до кръста бяла риза с жабо откриваше широки гърди. С тъмната си къдрава коса и загоряла кожа приличаше малко нещо на пират или на красив дявол. Когато пристъпи със смях към нея, видя ослепително белите му зъби. Бързият му поглед я обгърна от глава до пети.
— Охо, този път сте имали много успешен лов, сигурно дълго сте търсили, преди да я срещнете.
— Аа не, капитане — отвърна по-възрастният моряк — намерихме я на една улица в пристанищния квартал. И дойде съвсем доброволно с нас.
Мъжът кимна и описа мълчаливо кръг около Хедър, която стоеше като вкаменена и не се решаваше да помръдне. Големите му зелени очи я оглеждаха изпитателно, но със задоволство, а това отново я ужаси. Тръпки я полазиха и тя притисна, сякаш за да се защити, вързопчето към гърдите си. Усещаше се сякаш гола под тънката рокля и с най-голямо желание би се завряла в някое ъгълче. Той спря за миг, усмихнат, пред нея. Но очите й избягваха неговите. Стоеше безпомощна, отпуснала клепачи и очакваше да разбере каква ще е по-нататъшната й съдба. Зад нея двамата моряци се хилеха, доволни от себе си.
Едрият мъж ги дръпна встрани и тихичко им каза нещо. Погледът на Хедър се плъзгаше по кабината, но тя не беше в състояние да разбере какво вижда. Външно беше сякаш спокойна, но противоречивите чувства в гърдите й отнемаха последните й сили. Чувстваше се изтощена и болна. Все още не можеше да си обясни защо този съдия се намира на борда на кораб. Не знаеше нищо за съдилища и присъди и затова смяташе, че сигурно ще я откарат в колония за престъпници, защото междувременно беше убедила сама себе си, че е извършила убийство.
„Божичко! — помисли си тя — тъкмо почнах да се надявам на по-лесен живот и ме сполетя такъв кошмар. Убих един мъж, хванаха ме и сега чакам да разбера каква ще е по-нататъшната ми съдба.“ Имаше чувството, че губи разсъдъка си. Ужасът от стореното — убийство на човек, я парализираше. Да, беше виновна. Не чу как вратата зад нея се затвори, когато двамата моряци напуснаха помещението. Думите на мъжа, застанал пред нея, я откъсна от мислите й. Той й се усмихваше с ироничен поклон:
— Добре дошла, милейди, мога ли да науча името ви?
— Хедър — измърмори тя, — Хедър Саймънс, сър.