Взе още няколко залъка, а после продължи:
— В писалището ми винаги има пари. После ще ти покажа къде. Оставил съм ги, за да имаш на разположение, когато ти потрябват.
Тя пиеше притеснено чая си.
— Ако те разбирам добре, трябвало е да похарча за коледния ти подарък твои, а не мои пари?
Този път вилицата издрънча силно върху чинията и той я погледна сърдито.
— Забравяш, че си дала вещ, която също е моя, мадам — каза той сърдито. — Преди да се оженим ти беше извадила пари от чекмеджето ми и беше оставила роклята срещу тях. За мен тя беше трофей от спечелена битка, спомен за очарователното младо същество, което бях срещнал. Затова го запазих.
Хедър беше безкрайно огорчена. Тя го гледаше безпомощно и от очите й капеха сълзи.
— Извинявай, Брандон — прошепна тя — и през ум не ми мина, че можеш толкова да държиш на роклята. Тя беше сложила притеснено ръка върху брошката.
Това напомни на Брандон, че е Коледа. Поразмина му се и беше вече готов да съжали, че й е развалил радостта от подаръка. Побърза да заглади неприятния разговор. Той коленичи до стола й.
— Сладка моя — прошепна тихо и хвана нежно ръката й — жилетката е прекрасна и съм горд, че ти си ми я ушила. С удоволствие ще я нося. Но чуй ме, аз не съм стиснат съпруг и не искам жена ми да предлага на амбулантни търговци дрехите си срещу стоката им, сякаш е някоя селянка. Имам достатъчно пари и те са и твои пари. Хайде, ела. — Той стана, дръпна я да се изправи и я привлече към себе си. — Искам да отпразнуваме весело Коледа. Хайде, избърши си сълзите. Никак не отиват на хубавичкото ти личице.
Денят беше дъждовен, къщата тиха. Бяха останали съвсем малко слуги. Джеф беше заминал за Чарлстън да обиколи приятели и да занесе подаръци. Щеше да се прибере чак вечерта за празничната вечеря. Брандон запали огън в камината и седна на пола до креслото на Хедър. Беше изпружил крака, облегнат на коленете й и й четеше Шекспировия „Сън в лятна нощ“.
Тя слушаше внимателно и шиеше ризка за бебето. От време на време се смееше възхитена, защото той сполучливо имитираше на различни гласове действащите лица. До тях стоеше свещник с ароматни восъчни свещи. Над камината висеше клонче имел. Спокойствие и уют царяха в стаята и Хедър се наслаждаваше на възможността да е насаме със съпруга си. Малко по-късно той извади дъска за шах и започна да я учи да играе. Но многото фигури с различно значение я объркваха и тя се смееше на грешките, които непрекъснато правеше. Дойде вечерта. Хедър се извини — трябваше да се качи горе да се приготви за празничната вечеря.
Когато слезе пак, носеше тъмнозелена кадифена рокля, на която брошката се открояваше чудесно. Гърдите й, едва прикрити от дълбокото деколте, бяха изкусително примамливи за мъжки очи.
Брандон й целуна ръка и я обгърна с възхитен поглед.
— Брошката не е и наполовина толкова красива, колкото жената, която я носи — прошепна той.
После й наля чаша мадейра.
Вятърът свистеше край къщата и отнасяше дъжда към прозорците. Но вътре пламтеше силен огън и хората бяха весели. Хедър си помисли, щастлива, колко чудесен беше изминалият ден — щеше да го скъта като скъпоценност в паметта си. Като я видя така замечтана, Брандон се приближи към нея и погледна през рамото й в тъмнината зад прозореца.
— Обичам дъждовното време — каза тя тихо — особено когато навън бушува буря, а вътре е толкова уютно. Баща ми често ме извеждаше в такова време. Навярно затова толкова обичам бурята. Никога не съм се плашила от дъжд и вятър.
— Сигурно много си обичала баща си.
Тя кимна.
— Да, така е. Беше добър баща, но всеки път, когато излизаше, ме обземаше ужасен страх. Не съм много смела — усмихна се тя. — Татко често ми го повтаряше. Бях боязливо дете.
Той хвана нежно ръката й.
— Малките момиченца не трябва да са храбри, сладка моя. Те трябва да бъдат прегръщани, галени и защищавани, за да не ги е страх.
Тя го погледна, учудена от такъв отговор. После се изчерви и сведе очи.
— Отново ти досаждам с разкази за моя живот. Извини ме, моля те.
— Никога не съм казвал, че това ми досажда, скъпа — прошепна той. После я привлече към малкото канапе.
Тъкмо седнаха, когато на терасата се чуха стъпки и Джеф нахлу като ураган. Вятърът, който го последва през отворената врата вдигна в камината танцуващи искри. Джеф беше мокър до кости. Той избърса капките от лицето си.
— Боже милостиви, какъв ден! — възкликна той. След което побърза да си налее щедра порция уиски. Вече поуспокоен и постоплен, той извади от джоба на дрехата си продълговата кутия и я подаде на Хедър. — За малката британка. Донесох ти подарък, въпреки че в ден като днешния ползата от него може да бъде поставена под въпрос.