Той кимна.
— Да, ако няма да е много задълго.
Тя седна в едно кресло до бюрото. Той чакаше с нарастващо нетърпение да чуе какво й е на сърцето, но тя продължаваше да приглажда нервно роклята си.
— Искаш да обсъдиш нещо с мен, така ли? — попита я той най-сетне.
— Да… тоест не. Исках само да те попитам колко време имаш намерение на отсъстваш? Ще се върнеш ли преди бебето да се е родило?
Той намръщи чело.
— Да, разбира се. Не смятам да отсъствам повече от месец — отвърна той малко ядосан от незначителния въпрос, който не даваше, според него, основание, да бъде обезпокояван. И се залови отново за работата си.
— Брандон — продължи тя тихо — мисля, че бих могла, докато те няма, да направя някои промени в детската стая…
— Но да, естествено, — отвърна той кратко — кажи на Етан да намери работници и изобщо всичко, което ти е нужно.
Убеден, че вече всичко е уговорено, той понечи да се залови отново за книжата си.
— Бих искала… бих желала да променя някои неща и в гостната, ако нямаш нищо против.
Той я погледна.
— Скъпа жено, ако ти доставя удоволствие, можеш, докато ме няма, да обърнеш цялата къща наопаки — заяви той саркастично.
Хедър сведе очи към скръстените си ръце. Брандон я изгледа навъсено и подхвана решително работата си. В кабинета цареше мъртва тишина, но Хедър явно не се канеше да излезе. След малко Брандон отново вдигна очи. Пъхна гъшето перо в мастилницата и се облегна в креслото.
— Още нещо ли има? — попита той не особено любезно.
Ясни сини очи се срещнаха с гневни зелени. Хедър вирна леко брадичка и заприказва от притеснение толкова бързо, че беше трудно човек да я разбере.
— Да, ще ми позволиш ли, докато оправят гостната, ще може ли да използвам твоята стая като спалня? Нали няма да си тук.
Той плесна с длан по бюрото, стана и се заразхожда гневно из стаята. Струваше му се направо смешно собствената му съпруга да го моли за разрешение да използва стая, предназначена всъщност и за двамата.
— По дяволите! Бива ли да ми ходиш по нервите, като ме питаш за неща, които се разбират от само себе си. Можеш да използваш всичко в тази къща, когато съм тук, а също и когато отсъствам. Много те моля, започни най-сетне да бъдеш господарка на този дом. Макар да не желаеш да споделяш леглото ми, с удоволствие ти давам възможност да споделяш с мен всичко останало. Тъй че не ме питай повече. А сега съм зает, както виждаш. Имам нужда от спокойствие и затова те моля да си вървиш.
Почти изкрещя последното изречение. Избухването му я накара да пребледнее. Тя стана и почти изтича от кабинета, но спря на прага, защото видя, че Джеф и Джордж тъкмо бяха влезли през входната врата, а на всичкото отгоре и Хети беше застанала като вцепенена долу на стълбата. Широко отворените очи на тримата потвърдиха предположението й: бяха чули и разбрали всяка дума от разговора. Тя се разплака и изтича, хълцайки, по стълбата към стаята си.
Хвърли се на леглото, продължи да плаче и й се струваше, че никога няма да спре.
Брандон излезе от кабинета. Най-голямото му желание беше да я последва и да я помоли да му прости избухването. Вместо това срещна ядосания си брат, а на всичкото отгоре и неодобрителните погледи на останалите. Хети се обърна към Джеф и избоботи:
— Някои мъже наистина нямат капчица разум — след което се обърна и излезе.
Джордж пристъпи за пръв път към капитана си без дължимото уважение, но с неприкрит гняв. Той отвори уста, затърси думи, но после нахлупи шапка и побърза да изчезне.
Джеф погледна брат си право в лицето.
— Има обстоятелства, мили братко — каза той на все по-силно изчервяващия се Брандон, — при които позориш нашите родители. Ако си решил на всяка цена да се правиш на луд, защо трябва други да страдат от това?
И той обърна гръб и остави Брандон сам на прага.
По-големият брат гледаше смутено подире му. Проумя с болезнена яснота колко отвратителни и съдбоносни могат да са последиците от необуздания му гняв. Достатъчно лошо беше, че двамата му верни слуги — негови истински приятели — се обърнаха срещу него. Страдаше, защото се разкайваше дълбоко, че е причинил мъка на Хедър — в притихналата къща хълцането й ясно долиташе от горния етаж. Но най-лошото беше, че родният му брат се присъедини към всеобщото порицание и го осъди толкова строго.
Брандон се върна в кабинета си и седна, дълбоко замислен, до бюрото. Тишината в къщата сякаш лягаше като тежко бреме върху плещите му. Чувствуваше се като прокуден в собствения си дом. Не знаеше как да преодолее изолацията, за която сам си беше виновен.
По време на вечерята цареше потискаща тишина. Столът на Хедър остана празен. Хети сервира на двамата мъже и сякаш намираше удоволствие в това да слага блюдата така, че Брандон да трябва с мъка да се пресяга към тях. Джеф привърши вечерята си без да пророни нито дума, после пусна приборите си така рязко, че те издрънчаха в чинията, запокити салфетката и стана от масата, без да удостои брат си с поглед. Когато беше вече в антрето, Хети се приближи към него и каза достатъчно високо, та да я чуе Брандон: